Сенатор Кларк влезе с топла усмивка на лицето.
— Как си, Айрини? — Кларк затвори вратата.
Кенеди стана.
— Много добре, господин председател.
— Айрини, колко пъти да ти казвам — когато сме сами, можеш да ме наричаш Ханк. — Той сложи ръка на рамото й. — Никога не можах да накарам шефа ти, Бог да го прости, да се обръща към мен така, но той все пак беше с двайсет години по-възрастен от мен. — Кларк намигна. — За теб няма извинение, затова отсега нататък за теб съм Ханк, когато сме сами, нали?
Кенеди кимна.
— Разбира се, Ханк.
— Ха така. Сега — изнервена ли си? Нещо да ти донеса ли, преди да отидем там?
— Не, добре съм, благодаря.
Кларк погледна отвисоко дребничката Кенеди и я съжали. Наистина я харесваше. Жалко, че нямаше да мине през всичко това.
— Не очаквам кой знае какви усложнения. Повечето от членовете на комисията те харесват, а щом президентът и аз подкрепим кандидатурата ти, другите са готови. Шуман може да ти зададе няколко неприятни въпроса, но не му се поти много. Просто обича да се прави на велик пред камерите.
— Знам. Виждала съм го много пъти.
— Ще направя всичко, за да го накарам да се държи прилично. Заедно с всеки друг, който реши да му отпусне края. Но в крайна сметка от теб зависи да ги озаптиш.
— Знам. Правила съм го и преди, Ханк.
— Но не и пред всичките тези камери и репортери. — Усмивката изчезна от лицето му. — Внимавай какво казваш пред тълпата. Едно изпускане — и ще се нахвърлят върху теб.
— Знам.
— Е, днес ти си единственият предмет на шоуто. Затова, когато си готова, казвай да тръгваме.
— Готова съм.
Той отново й се усмихна топло и я прегърна.
— Късмет. — Пусна я и добави: — Хайде да отиваме да пишем историята.
Излязоха от стаята. По коридорите беше пълно с хора. Всички млъкваха, когато Кларк и Кенеди минаваха покрай тях. Сенаторът стърчеше над повечето от тях, дори над бодигардовете на Кенеди. Минаха през друга врата и накрая излязоха пред катедрата, разположена в предната част на залата за изслушвания. Кларк й махна с ръка да седне на масата за свидетели, след което отиде да заеме своето място в центъра на U-образната пейка при другите сенатори.
Залата беше пълна с репортери. Денят беше исторически. Първата жена, която се кандидатираше за директор на ЦРУ, след малко щеше да се яви на церемонията по утвърждаването. Слушането не беше предвидено в програмата на големите телевизионни канали, но всеки от тях беше изпратил екип да заснеме репортаж за оформящата се водеща новина във вечерните емисии.
Кенеди тръгна към масата за свидетели. Светкавиците я заслепиха. Беше сама. Служителите от правния отдел и „Връзки с обществеността“ искаха да дойдат и да седят до нея по време на процедурата или поне да са на първия ред. Искаха да й помогнат да овладее ситуацията, ако възникне необходимост. Кенеди обаче бе отклонила молбата им. За нея беше въпрос на гордост сама да премине през изпитанието. Никакви фотографии, на които й подсказват нещо на ухото, сякаш сама не може да отговори на даден въпрос. Кенеди отдавна чакаше този ден. Не беше убедена, че ще се стигне дотук, но непрекъснато си мечтаеше за този миг.
Хвърли поглед към сенаторите. Те бяха нейните съдии. Шестнайсетима мъже, нито една жена, и всички с изключение на един — милионери. Въпреки това не притесняваха ни най-малко Кенеди. Повечето имаха добро мнение за нея, а малцината, които не познаваше добре, не бяха от хората, дето създават проблеми. Един или двама можеше да се опитат да изпъкнат с някакви въпроси, но с тях щеше да се оправи. Това не беше на лична основа. Непрекъснато си го повтаряше. Това беше държавна работа.
Фотографите, седнали на пода между масата за свидетели и трибуната, продължиха да снимат. Кларк я стрелна с очи. Кенеди кимна, че е готова. Поне беше утешително, че комисията се оглавява от свой човек, съюзник. Изведнъж я връхлетя страх. Имаше усещането, че нещо ще я спъне. Онези два проблема, които трябваше да реши — определено не й се щеше комисията да разбира за тях. Но не можеше да поиска отлагане на слушанията. Трябваше да седи цял ден тук и да отговаря на несекващия поток въпроси, като повечето от тях щяха да са незначителни или зададени в нейна помощ.
Сенатор Кларк удари с чукчето, за да утихне залата, и поздрави Кенеди, като се наведе до микрофона. След като уреди някои дребни организационни въпроси, той помоли изпълняващата длъжността директор да стане, да вдигне ръка и да повтаря след него клетвата. Тя се подчини и когато вдигна длан, отново засвяткаха светкавиците.
Кенеди знаеше защо им е необходим подобен кадър. В случай, че я хванат в лъжа. Ако това се случеше, щеше да им трябва фотография, подходяща за заглавието „Директор на ЦРУ лъже пред Конгреса“. Кенеди изрецитира клетвата и си напомни да внимава какво казва. Толкова много лъжи имаше, толкова много места, на които можеха да я спънат…