— Може би — отвърнах с цинична усмивка — Нейно величество не изпитва същите чувства към източняците като вас. — Той се намръщи. Беше чул слуховете за любовника на Нейно величество, но може би не им беше повярвал. Макар че и аз не съм сигурен дали да им вярвам. Преди да е успял да измисли отговор, казах: — Знаете ли колко високо стига?
— Да.
Де да знаех и аз.
— Е, добре. Не го правете прекалено очевидно, но се поразбързайте. Свършете си работата бързо и се разкарайте.
Вдигна ми ръка да спрем и започна да се оглежда. Аз също, но не видях нищо особено. В района, през който вървяхме, нямаше почти никакво движение, нито нещо друго — имаше два затворени дюкяна, няколко къщи със заковани с дъски врати и тук-там сгради, които изглеждаха обитаеми.
— Какво е това?
— Нищо особено.
Отново огледах, но пак не забелязах нищо освен един запустял квартал, с каквито в Южна Адриланка е пълно.
— Къде се намираме?
— Исках само да видите това.
— Кое?
— Този район.
— Какво му е особеното?
— Погледнете.
Този път огледах малко по-внимателно и забелязах, че боята по повечето сгради и къщи е нова, къщите като че ли бяха построени за по едно семейство и все още бяха в добро състояние. Всъщност в доста добро състояние за малкото хора, които се мяркаха наоколо. Това ме озадачи и не го скрих. Той кимна.
— Когато дойдох в града, само преди няколко недели, тази сграда беше отворена, онази — също, и имаше хора, там, там и ето там.
— Къде са сега?
— Няма ги. Може да са на улицата, може да са се преместили в друг град или в горите, да се препитават с дивеч и да живеят в палатки. Не знам.
— Две седмици?
— Да.
— Фирис?
— Да. Затварянето на банки и на три корабостроителници…
— Три корабостроителници?
— Да. Беше заложил в шест или седем, и в три случая се оказа достатъчно, за да се закрият. Този район се разви преди триста години от „Соурнет и фамилия, корабни права“ и почти всички, които живееха наоколо, работеха за тях. Орка, криота, главно текла, дошли от скъпото си селце преди едно поколение. Сега „Соурнет“ ги няма и с тях — всички, които работеха тук.
— Не съм виждал досега квартал да умре толкова бързо.
— И аз.
Тръгнахме отново.
— Изненадахте ме и в друго отношение — казах аз. — Досега не бях убеден, че Фирис изобщо е замесен в нещо реално.
Той сви рамене.
— Аз също. Все още не ми е ясно нито как е бил замесен, нито защо, нито какъв е бил механизмът. Точно това трябваше да открием, ако наистина правехме това, което уж трябва да правим.
Кварталът изглеждаше почти като този, в който бяхме спрели. Започнах да се изнервям. Лойош, който оставаше назад, скрит от погледите ни, ми съобщи, че не се очаква нищо ужасно.
— Наистина ли смятате, че тиасата няма да разбере какво правите?
— Вероятно. Той няма да ни проверява — вярва ни. — В думите му имаше толкова горчивина, че можеше да съсипе сто галона ейл.
— Май не сте имали избор.
— Можех да си подам оставката.
— И какво? Какво щяхте да кажете на тиасата, като ви попита защо? А отгоре на всичко щяхте да знаете, че друг ще го направи и най-вероятно ще се издъни — честно казано, не вярвам много на вашия Домм.
— Нищо му няма на лейтенанта — бързо отвърна той. — У него има нещо от Уейтман, но това означава само, че ще загуби няколко пъти преди Съпротивата при Гористото езеро, в което няма нищо срамно. Уейтман получи имперска титла за това, което не е лошо за човек с подобна нагласа.
— Може би. И моля, не ми го обяснявайте. Работата е, че знаят как да затегнат гайките.
— Безспорно. И кого да накарат да го направи.
В случай, че ти е убягнало, Кийра, аз бях този, който излезе от равновесие; докато ме развеждаше из квартала, беше получил възможност да помисли и сега аз трябваше да се мъча да подредя нещата.
Явно бяхме преметнали Лофтис с версията си много повече, отколкото бях очаквал, и това ме озадачи. Но и нещо много повече — просто не можех да примиря всичко, което ми говореше, с представата си за човек, който би могъл да се замеси в подобна игра. Тук едно парче — голямо парче — изобщо не можеше да се намести в схемата и вече изобщо не бях сигурен как да продължа. Изпитах ужасно изкушение да го попитам направо за всичко, което трябваше да разбера — например кой все пак стои зад аферата и как точно са им оказали натиск. Но тип като Лофтис ще се досети за повече неща от въпросите, които му задаваш, отколкото ще научиш ти от отговорите, които ще ти даде, а ако се досетеше за твърде много, щеше изобщо да престане да отговаря на въпросите. Адски заплетена работа, която ме накара да съжаля за времето, когато трябваше просто да убия някого и да престана да се притеснявам.