— Да. Греша ли?
— Не знам. Опитвам се да разбера. И затова ти плащам. Не подозираш някаква — хм — мръсна игра?
— Не. Едва ли.
— Добре. А тези закривания на банки?
— Това е Империята.
— Империята закрива банките?
— Не, но го позволяват.
— В смисъл?
— В смисъл, че не би трябвало да го правят — да оставят банките просто да се закриват, когато си поискат. Нали уж трябва да защитават хората.
— Защо не го направиха?
— Защото банкерите са им платили.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Откъде знаеш?
— Знам.
— Откъде?
Не отговори и затова попитах:
— Ти колко загуби?
— Почти осемстотин империала.
— Ясно. Затова ли го знаеш?
Не ми отговори. Въздъхнах. Нищо полезно дотук.
— Нещо за джерег? — попитах.
— Какво?
— Замесени ли са?
— С банките ли? Не знам. Не съм мислил за това.
О, добре. Уж трябваше да проследя слуховете, а започвах да създавам нови. Искаше ми се направо да го попитам: „Можеш ли да ми кажеш нещо полезно?“, но едва ли щеше да има резултат.
— Какво можеш да ми кажеш за хората, дето ги гонят от земята им?
— Само каквото знаят всички. Става непрекъснато и никой не знае защо.
— В какъв смисъл никой не знае защо?
Той сви рамене.
— Ами, нелогично е, нали? Получаваш известие да напуснеш, отиваш да видиш дали можеш да си купиш мястото и собствениците ги няма, закрили са бизнеса.
— И това става често?
— Ами да. Навсякъде. Аз съм един от късметлиите: още живеем в земята на лорд Севана и той все още е добре, доколкото се знае. Но имам приятели и близки, които не знаят какво става, нито какво да направят, нито нищо.
Не знам защо бях решил, че случаят на старата е уникален, но явно грешах. Това определено беше интересно. Кой можеше да печели от това да принуди хората да напуснат земята си, за да може да бъде продадена, а после да не я продава? И защо ще ги принуждава да се махат, преди да е предложил на тях възможността да си я откупят? И как можеше смъртта на Фирис да е предизвикала това? И кой бе поискал смъртта на Лофтис, и защо? И…
Не. Чакай малко.
— Някой досега бил ли е принуден действително да напусне земята си?
— А? Не, засега — не. Никой не би могъл да напусне толкова бързо, дори да ни бяха принудили.
— Да. Прав си. — Но все пак…
— Нещо друго има ли? — попита менестрелът.
— А? Какво? О, не. Дръж. И изчезвай. — Връчих му още десет империала и той изчезна.
„Какво става, шефе?“
„Смътният намек за крайчеца на нишчицата, която би могла да ни отведе до началото на идея“.
„Добре, шефе. Както кажеш“.
„Все едно, мисля, че ми трябва някакво късче. Чакай малко да помисля“.
Беше достатъчно учтив да ми спести очевидните възражения, така че вървях и мислех. Никак не е лесно просто ей така да мислиш и да задържиш ума си съсредоточен върху темата, освен ако не разговаряш с някого или не си записваш, и това е една от причините да обичам да си говоря с Лойош, докато се мъча да сглобя нещата, но това, с което разполагах в момента, нямаше да може да се вмести в думи, защото не беше достатъчно точно — беше само някакво смътно, неоформено усещане, че, ами, не просто ми липсваше нещо, а че бях гледал на нещата под грешен ъгъл.
След малко казах: „Лойош, бедата е, че двамата с Кийра се забъркахме с това, като започнахме със странностите около тази работа с изкарването на земята на дъртата на пазара, след което се оказва, че собственикът трудно може да се проследи и накрая — невъзможно да се проследи. Само защото започнахме от това, не означава, че то е най-важното нещо от всичко, което става“.
„Знаехме го още отначало, шефе“.
„Вярно. Но едно е да го знаеш. Друго е да го осъзнаваш, докато работиш, и да го отчиташ всеки път, щом се добереш до нова информация…“
„Какво?“
„Имам предвид, че гледах на всичко това подведен от нещата, които знам. Трябва да го погледна направо. И имам теория“.
„Само това ни липсваше. Добре, а сега накъде?“
„Не знам“. И докато го казвах, Лойош повтори думите в ума ми. „Много си интересен, Лойош. Да не би да имаш някакви велики идеи?“
„Да. Да се махаме оттук“.
Огледах се, но не забелязах нищо особено.
„Не — каза той. — Просто градът. Този район. Не ми харесва, шефе. Те продължават да те търсят, а докато си в такъв град, е много лесно да те намерят. Не ми харесва“.
На мен също не ми харесваше, между другото. „Скоро ще се махнем. Само да го уредим това“.
„Не можеш да помогнеш на Савн с моргантско оръжие между плешките“.
„Вярно“.
„Ако знаех, че ще се задържим тук толкова дълго и че ще обикаляме и ще дразним кош…“
„Добре, добре. Разбрах“. Мислил бях за това, разбира се. Лойош беше прав: един град, дори толкова малък като Северен пристан, не беше добро място за криене, след като ме търсеше цялата организация. А и ако това, което току-що бях открил, беше вярно, значи общо взето бях изпълнил обещанието си към старата — щеше да може да си остане на земята и всичко беше наред.