— Може и да го знаем — отвърнах и я оставих сама да сглоби картинката — погрешно, разбира се. Отвратително лесно е да оставиш хората сами да се излъжат, а те го правят много по-добре от теб. Но докато стигаше до извода, че всичко това е проверка, и решаваше как да реагира, не можеше да допусне възможността да не съм замесен с никого освен с една стара дребна магьосница и една прочута крадла.
— Не ги знам всички — каза накрая. — Знам най-големите, разбира се.
— Размерът няма значение. Имам предвид тези с достатъчно големи вложения, за да са в риск или поне да са сериозно пострадали.
— О! — Изглежда, че това по някакъв начин оправи нещата. Може би беше решила, че не я изпитваме, в края на краищата, а просто не знаем кои са нагазили дълбоко в играта на Фирис. Или си беше намерила някое друго обяснение, не знам. Но получих каквото целях. — Ами, Имперската банка, разбира се.
Де го чукаш, де се пука!
— Да. Продължете.
— И „Търмоули тръст“, и „Хавинджър“.
— Добре.
— Да включа ли трезорите на домовете?
Трезорите на домовете?
— Да.
— Ами, тези, за които знам, са дракон и джегала. И орка естествено.
— Естествено — повторих, като се постарах да не се опулвам прекалено. Трезорът на орка! Трезорът на дракон!
— Мисля, че само това бяха домовете, или поне тези с потенциално опасни вложения.
— Не и джерег?
— Не. Доколкото знам, вие… те са вътре само с дребни разходи. Мисля, че това е било уговорката, за да инвестират драконите.
— Би било логично — отвърнах. Освен това, какво значение има трезорът на джерег, ако всички джереги в Северен пристан и половината в Адриланка вече са влезли? Но пък можеше и да не са — все още не знаех какво ще откриеш в Адриланка, предположението ми се основаваше само на думите на приятеля ти Стони.
Тя продължи да говори и аз слушах, но подробностите не са важни. Изреди двайсет-трийсет банки, тръстове и едри заемодатели, които или фалират, или са застрашени от фалит и, както казах, най-отгоре в списъка — Имперската банка, представляваща Имперския трезор.
Какво става, ако Империята трябва да отстъпи имуществото си заради дългове, Кийра? На кого го отстъпва? В дома Орка сигурно има учени, които си седят и обсъждат такива неща и пишат дебели книги за това, но нищо такова не беше минавало досега през главата ми. Когато най-сетне тя приключи, казах:
— Добре. Точно това ни трябваше.
— Но вие вече го знаехте.
— Може би. Но това не е ваша грижа, нали?
— Всъщност да — отвърна тя и ме погледна може би с лека нотка на подозрение.
Подхвърлих, уж съвсем между другото:
— Вчера са убили Лофтис.
— Така чух — хладно отвърна тя. — Горкият. Властите знаят ли кой го е направил?
— Не.
Тя заоглежда ноктите си.
— Чух, че е обядвал с един източняк, когато е станало.
Беше го чула? Какво пък, това може би обясняваше защо бе готова да повярва, че съм такъв, за какъвто се представям. Още малко и щях да се разсмея.
— Възможно е.
— Прилича на професионална работа.
Погледнах я и алармените звънчета в главата ми заглъхнаха. Разбираше от професионално убийство точно толкова, колкото аз от професионално финансиране. Всъщност не беше професионална работа. Най-малкото не и в стила на джерег. Твърде много хора бяха замесени и твърде много беше оставено на случайността, включително цел, която бе получила възможност да извади оръжие, и свидетел, останал жив. Който и да беше убил Лофтис, не беше домът Джерег.
Кой беше тогава?
Помъчих се да си спомня достатъчно за убийците, за да предположа дома им, но не можах. Не бяха Господари на дзур и не бяха Господари на дракони. Орка? Може би. Вероятно.
Но преди всичко, защо се преструваше, че е работа на джерег? Дали не си мислеше, че аз се преструвам, че е работа на джерег, и просто го оставяше така, макар да знаеше много добре, че не е? Погледнах я и инстинктът ми каза „да“.
— Какво има? — попита тя. Гледах я, въпреки че не го осъзнавах, и това явно я изнервяше. Добре.
— Какво знаете?
— В смисъл?
— Знаете нещо.
— За кое?
— Вие кажете.
— Нищо не…
— Знам, че ние не сме убили Лофтис, и вие знаете, че не сме убили Лофтис. Уплашена сте и сте изнервена. Знаете нещо, което не би трябвало да знаете, и то ви плаши, и с пълно основание. Какво е то?
— Не разбирам за какво говорите.
— Нима?
Опита се да ме погледне навъсено. Върнах й го. Отново бях Влад, джерег убиец, макар и само за миг, а тя беше орка — богата и тлъста, поне метафорично. Бях станал убиец преди всичко за да убивам хора като нея. Затова я изгледах свъсил вежди и след малко тя се прекърши. Не си личеше външно, но виждах как съпротивата й рухва и тя разбираше, че го виждам.