Не знаех какво да направя, затова нарязах джерегското наметало на ивици и го превързах, колкото можах, като стегнах лявото му крило към тялото. После огледах другата рана и се намръщих. Навремето се шегувах, особено с Крейгар и Мелестав, как трябва да са готови да ми сложат турникет около гърлото, ако някой го среже, но този път самият аз се бях изправил пред нелепия проблем със слагането на превръзка около змийския врат на Лойош, и никак не беше смешно, казвам ти. Накрая просто използвах повечко плат и оставих превръзката доста хлабава, за да не прекъсна дишането му, притиснах длан в нея и я задържах така.
„Лойош?“
Никакъв отговор.
Вдигнах го и тръгнах между дърветата. Стараех се колкото мога да не изгубвам посоката, но никога не съм се оправял добре в гората.
Чувал съм, че някои животни заспиват дълбоко, за да се изцерят. Не знаех дали и джерегите го правят. Не е ли смешно? С Лойош бяхме заедно още откакто се беше излюпил и знаех за него почти всичко. Не се съмнявах, че Савн — старият Савн, преди да се отнесе — щеше да се побърка — щеше да ми каже много по въпроса. Рязко хлапе беше Савн. Надявах се да се оправи. Надявах се и Лойош да се оправи. Коути, милата Коути, жената, за която се бях венчал, сигурно нямаше да се оправи — в смисъл да оправим нещата помежду си. Колко от всичко това беше по моя вина?
Такива неща си мислех, Кийра, докато крачех към Северен пристан. Вървях толкова бързо, колкото можех с вързопчето с познайника ми пред мен и гъстите дървета наоколо. Добре, че беше все още ден, иначе щях да се убия. Лошо, че все още беше ден, защото джерегите щяха по-лесно да ме намерят. Къде бяха те сега? Бяха ли изпратили хора и дали претърсваха гората, или още не бяха научили, че съм се измъкнал? До този момент трябваше да са разбрали, че Стони е мъртъв, и най-малкото щяха да са пратили някой, който да проучи.
Нещо изплющя над мен и погледнах нагоре. Беше Роуца. Кацна на рамото ми и ме изгледа. Ясно. Разбирам от намеци.
Спрях, проснах наметалото и смъкнах превръзките от раните на Лойош. Роуца ме изчака търпеливо, изгледа ме строго и неодобрително и методично заоблизва раните. Не знам дали има нещо особено в дежергската слюнка, или използваше отровата си и в нея имаше нещо особено, но когато свърши с близането, раните бяха престанали да кървят. Посегнах да вдигна Лойош, но Роуца ми изсъска и спрях. Тя го надигна в ноктите си, плесна веднъж с крила и се понесе във въздуха, въпреки че като че ли й беше малко тежко.
— Добре. Както искаш.
Тя бавно закръжи над главата ми.
— Надявам се, че можеш да ме върнеш у дома — казах на глас. — И че искаш да го направиш, впрочем.
Не знам дали ме разбра, или го беше решила сама, но полетя и много се стараеше да не се губи от погледа ми, което не може да е било случайно. От време на време грижливо поставяше Лойош на някой клон, отдъхваше за малко и после литваше, сякаш за да огледа наоколо. Ако беше така, то Лойош явно я беше учил добре, защото не се натъкнахме на никого. Веднъж, след като беше оставила Лойош, дойде друг джерег и кацна до него. Роуца се върна, разпери криле, изсъска много настървено и другият джерег отлетя. Изръкоплясках й наум.
Най-сетне дърветата отстъпиха на поляна и щом излязох на нея, се почувствах съвсем оголен и незащитен, само че вече се стъмваше, тъй че малко се позабавихме, за да дадем време на тъмнината да се слегне и да се почувстваме по-удобно. На Роуца не й хареса, изсъска ми злобно, но после може би реши, че и тя трябва да си почине, тъй че положи Лойош на тревата, пооблиза го още малко, а когато светлината съвсем помръкна, тръгнахме отново.
Много време ни отне, но най-после намерихме пътя през гората, а после и грозната синя къща, и си бяхме у дома. Бъди излезе, погледна ни, излая и ни подкара вътре. Роуца влетя в къщата и грижливо сложи Лойош на масата. Едва когато забелязах колко приятно топло е вътре, си дадох сметка колко съм измръзнал.
Старата ни гледаше.
— Дълга история — казах й. — А и не мисля, че държиш да я чуеш. Но Лойош пострада и… чакай малко.
Роуца прелетя до Савн, който седеше до камината и зяпаше нищото, кацна на рамото му и му изсъска. Савн много бавно се обърна към нея. Двамата със старата се спогледахме, след което отново се обърнахме към тях.
Роуца отново изсъска и прелетя до масата. Очите на Савн я проследиха. Тя пак се върна на рамото му, изсъска и пак прелетя до Лойош.
Савн се надигна колебливо, пристъпи до масата и погледна Лойош.
— Трябва ми вода — каза той, без да се обръща към никого. — И малка игла, най-острата, която можете да намерите, и здрав конец, и чист плат.