Едноокият, който все още не можеше да се примири със загубата на ухото си, продължаваше да мърмори недоволно.
Койла реши, че е настъпил удобен момент да изрази мнението си.
— Робство — произнесе тя презрително. — Още един признак за упадъка на Марас-Дантия. Нищо хубаво не видяхме от вас — хората.
— Я млъквай! — скастри я сипаничавият. — Искам едно да разбереш, малко чудовище. За мен си само това, което ще получа от първия търговец на роби. Ако ти отрежа езика, цената ти едва ли ще падне. Ясен ли съм?
Койла въздъхна облекчено. Алчността им я бе спасила. Но бе успяла единствено да спечели малко време — за себе си и за дружината.
Дружината. По дяволите, каква бъркотия. Къде ли са сега? И къде е Хаскеер? Какво е станало със звездите? Кой ще й помогне?
Дълго време той само наблюдаваше. Задоволяваше се да следи развоя на събитията и да се доверява на благонамереността на съдбата. Но на съдбата не биваше да се предоверяваш. Винаги възникват непредсказуеми събития, които само допринасят за хаоса.
Стопяването на магичните запаси, вследствие разрушителното поведение на пришълците означаваше, че когато накрая той решеше да се намеси, неговите способности също щяха да са отслабени и несигурни. Наложи се да въвлече и други в издирването, но това се оказа грешка.
Инструментумите се бяха върнали обратно в света, бяха заели полагащото им се място в историята и бе само въпрос на време някой да осъзнае истинското им значение. Най-важното сега бе дали щяха да бъдат използвани за добро, или за зло.
Вече не можеше да се самозалъгва, че онова, което става, няма пряко отражение върху неговото място в света. Дори необикновеното му царство бе заплашено. Силите му бяха отслабнали дотам, че едва му стигаха да опазва владенията си, въпреки че малобройната, елитна група от негови сподвижници продължаваха да го наричат Магьосника и да вярват, че е способен на всичко.
Време беше да се намеси в случващото се. Беше допуснал поредица от грешки, които трябваше да поправи, доколкото е възможно.
Но като премисляше последните събития и надзърваше в някои късчета от бъдещето, го обхващаше съмнение, че може вече да е закъснял.
3.
Просторната сферична кухина, дълбоко в подземния лабиринт на Прокоп, бе оскъдно осветена. Бледа, мъждива светлина се разпръскваше от вградени в стените кристали и две-три трепкащи факли. Половин дузина тъмни, овални петна бележеха местата, където в залата се отваряха тунели. Въздухът бе тежък и спарен.
В залата бе пълно с троли. Набитите им мускулести тела бяха обрасли със сивкава козина, а оранжевите коси им придаваха някак нелеп вид. Гърдите им бяха добре развити, крайниците им бяха дълги, а очите изпъкнали.
Страк и Алфрей знаеха, че тази зала е само едно от многото помещения в подземното царство, а тълпата е само малка част от населението на Прокоп. Бяха завързани на жертвения олтар. Тролите, които ги обграждаха, бяха въоръжени с копия и лъкове.
Предвождаше ги самият Таннар, тролският цар. По-едър от своите поданици, той бе издокаран с дълга, украсена с орнаменти роба, а сребърната корона на главата му и закривеният дървен жезъл бяха отличителните знаци на ранга му. Но очите на двамата пленници бяха приковани в предмета, който той стискаше в другата си ръка. Това бе закривен ритуален кинжал, използван при жертвоприношения, на чиято дръжка обаче бе прикрепен тъкмо предметът, заради който Върколаците бяха дръзнали да слязат в Прокоп.
Един от древните инструментуми. Реликвата, която орките наричаха «звезда».
Тролите припяваха гърлено и монотонно. Таннар се приближаваше бавно, тръпнещ от нетърпение да извърши жертвоприношение в името на своите страховити кимерийски богове. Мъченици на този неочакван поврат на съдбата, Алфрей и Страк се приготвиха да умрат.
— Странни игри играе съдбата, а? — подметна Алфрей, втренчил поглед в кинжала.
— Жалко, че не ми е до смях — въздъхна Страк и неволно напъна мишци срещу въжетата. Те обаче бяха стегнати здраво.
— Хубаво си поживяхме, Страк — въздъхна Алфрей. — Въпреки всичко.
— Не се предавай, стари приятелю. Дори пред лицето на смъртта. Ако ще мрем, да е като истински орки.
Кинжалът бе съвсем близо.
Изведнъж в един от тунелите проблесна ярка светкавица. Това, което последва, за Страк бе като халюцинация под въздействието на пелуцид. Нещо прелетя през залата, разцепвайки въздуха като оранжево-червена лента.
От главата на трола до тях щръкна пламтяща стрела. Разлетяха се искри, а удареният рухна на земята. Гривата му бе обхваната от пламъци.