Забил шпори в хълбоците на разпенения кон, човекът препусна срещу него. Хаскеер развъртя меч. Двамата се вкопчиха в яростен двубой, като същевременно се стараеха да контролират конете си.
След известно време издръжливостта на Хаскеер надделя. Несекващите му удари срещаха все по-вяла защита. Най-сетне един от тях откри пробив в защитата на човека и острието на меча му остави дълга резка по дясното му рамо. Хаскеер удвои и без това безумните си усилия. Накрая мечът му хлътна в гърдите на човека и той рухна от коня си.
Хаскеер огледа труповете. Не изпитваше радост от победата над превъзхождащ го числено противник. По-скоро бе ядосан, задето го бяха забавили. Изтри окървавеното острие в ръкава си и го прибра в ножницата. И този път ръката му неволно посегна към кесията.
Докато се оглеждаше, избирайки посоката, в която да продължи, мярна някакво движение. От запад се задаваше втора група конници, също облечени в черно. Предположи, че са трийсет или четирийсет на брой.
Въпреки обхваналата го екзалтация, Хаскеер си даде сметка, че не би могъл сам да се справи с тази тълпа, и пришпори коня в обратна посока.
Песента на звездите отново завладя съзнанието му.
На един съседен хълм друга група хора наблюдаваха отдалечаващата се фигура и отряда, който я преследваше.
Най-забележителният от тях бе висок мъж с надменна осанка, облечен, както всички унисти, в черно от главата до петите. За разлика от тях обаче той носеше и висока черна шапка. Тази причудлива принадлежност, наподобяваща комин, изглежда бе знак за високия му ранг. Макар и без него никой от присъстващите не би дръзнал да оспори водачеството му.
Лицето му изразяваше решителност и сякаш бе лишено от досадната способност да се усмихва. Посребрели бакенбарди се спускаха почти до заострената му брадичка, устата му бе тясна като цепка, а очите — черни и проницателни.
Както обикновено, настроението на Кимбал Хоброу бе мрачно.
— Защо ме забрави, о, Господи? — обърна се той към небесата. — Защо позволи на неверническата сган да се измъкне ненаказана?
Той се обърна към последователите си, неговия кръг доверени лица, известни като «блюстителите» и им извика:
— Дори най-проста задача като тази да проследите онези изроди надхвърля вашите способности! Имахте благословията на Всевишния, предадена ви чрез мен, а пак се провалихте!
Те избягваха погледа му, свели овчедушно очи.
— Не се съмнявайте, че мога да си върна онова, което съхранявах в Негово име! — заплаши ги той. — Искам да ми върнете онуй, що ми принадлежеше! Идете и изтребете до крак онези покварени животни! Нека изпитат гнева ми!
Последователите му се втурнаха към конете. Оркският изменник и хората, които го преследваха, вече почти се бяха изгубили в далечината.
Хоброу падна на колене и изстена:
— О, Господи, защо ме прокле да работя с такива глупци!
Мерсадион, наскоро произведен в главнокомандващ армията на кралица Дженеста, спря пред масивната дъбова врата в подземията на двореца в Каменна могила. Двамата орки от Имперската гвардия, които охраняваха вратата, застанаха мирно. Той им отвърна с отсечено кимване.
Но докато чукаше на вратата, генералът неволно си спомни за трагичната участ на своя предшественик и видимо потрепери. От вътре долетя мелодичен женски глас. Мерсадион влезе.
Намираше се в каменно подземие с висок, извит таван. Нямаше прозорци. Стените бяха украсени с драперии и гоблени, някои от които изобразяваха сцени, на каквито не би желал да присъства. В далечния край на стаята бе поставен малък олтар, а пред него имаше мраморна вана, която приличаше по-скоро на ковчег. За тяхното предназначение също не му се щеше да размишлява.
Дженеста бе седнала зад голяма маса. Върху масата бяха поставени няколко свещника, които единствени осигуряваха осветлението в подземната зала. Бледата им мъждукаща светлина придаваше призрачен вид на кралицата. Заради полуниядския й произход кожата й имаше сребристо зеленикав оттенък, сякаш бе покрита с мънички люспи. Лицето й бе плоско и широко, обрамчено от черна коса, която лъщеше, сякаш бе мокра. Брадичката й бе прекалено заострена, гърбавият й нос надвисваше над плътните устни.
Кралицата беше красива. Но с онзи тип странна красота, който не вярваш, че съществува, докато не я срещнеш.