Джъп се засмя пресилено.
— Благодаря, капитане. В интерес на истината, не се сърдя. Когато си сам сред чужди, привикваш с тези неща. Не мога да споря, народът ми наистина не си е спечелил уважение.
— Както и да е. Иди да почиваш.
— Само още нещо, Страк. Какво ще правим с кристалите? Всичките ли ще ги дадем на Алфрей, в случай че му потрябват за размяна?
— Не, всеки от дружината ще носи своя дял. Така групата на Алфрей ще разполага с достатъчно запаси, в случай че им потрябват.
— Добре, съгласен съм.
Той напусна Страк и отиде да си легне.
Страк се зави с одеялото и подпря глава на седлото. Едва сега си даде сметка колко е изморен.
Докато се унасяше, долови мирис на пелуцид.
7.
Нещо голямо и неясно надвисна над него.
Погледът му беше замъглен и той не можеше да различи какво точно вижда. Примигна няколко пъти, напрегна очи и откри, че е дърво с гъсти листа и клони. Огледа се и установи, че се намира в гора, където всички дървета са високи и здрави. Между клоните им се прецеждаха снопове ярка слънчева светлина.
В гората цареше покой. Той чуваше песен на птици, а в далечината някакъв смътен тътен, като от гръмотевици. Макар непознат, звукът не му се стори заплашителен.
В една от посоките гората оредяваше и светлината там бе по-ярка. Той пое нататък. След като повървя известно време върху дебел килим от опадали листа, стигна до края на гората. Тук тътнещият звук се усили, но все още не беше ясно откъде идва.
Веднага щом напусна сянката на дърветата, той се озова в дълбока до глезените трева. Изкачи невисок хълм и тревата отстъпи място на фин, жълтеникав пясък.
Отвъд пясъка се простираше безбрежният океан. Над него бе само синьото небе, из което се носеха мънички пухкави облачета.
Страк беше втрещен от гледката. Не бе виждал нещо подобно. Тръгна по пясъчния бряг. Приятен, топъл ветрец погали лицето му. Миришеше на морска сол и озон. Той погледна през рамо и видя пътеката, която бе оставил през тревата. Кой знае защо тази картина го развълнува.
Зърна някаква бяла постройка, която се издигаше на върха на издадена в морето скала, на около половин миля по-нататък по брега, и отразяваше слънчевите лъчи. Той тръгна към нея.
Сградата се оказа по-далеч, отколкото му се бе сторило. Докато вървеше по нагорещения пясък, той подмина няколко изваяни от вятъра дюни. Тук-там стърчаха бодливи храсталаци.
Не след дълго приближи постройката достатъчно, за да може да я разгледа. Първото, което видя, бе, че е на няколко нива. Намираше се върху тясно плато и отблизо беше истинска руина — блокове от дялан камък, съборени колони, рухнал таван и самотна, напукана стълба. Бе заобиколена от порутена стена, в която имаше множество отвори. Изглежда постройката и стената бяха изградени от един и същ материал — бял мрамор. По стените бяха полепнали мъхове и бръшлян.
Стилът и архитектурата му бяха напълно непознати. Но определено приличаше на крепост, издигната на най-стратегическото място в целия район.
Той засенчи очите си с длан и се огледа. Вятърът продължаваше да облизва скулите му и да развява дрехите му. Докато се взираше, забеляза някакво движение. Малък конен отряд се приближаваше по брега, от противоположната на неговата посока. Когато наближиха преброи, че са седмина. Без съмнение целта им беше разрушената крепост. Един слаб гласец в душата му се опита да го предупреди, че може би наближава опасност.
Но после Страк видя, че конниците са орки, и гласът замлъкна.
Те спряха в подножието на скалистия хълм. Докато скачаха от седлата, той видя, че орката, с която се бе срещал и преди, е сред тях.
Тя поведе отряда нагоре по стълбата. Движенията й бяха енергични и уверени. Когато се изкачи на горния етаж, тя дойде право при него и му подаде ръка. Той я огледа. Имаше мускулесто тяло и държеше гърба си изправен по войнишки. Беше много хубава.
— Здравей! — рече тя.
— Добра среща!
Останалите орки се разпръснаха наоколо. Имаше още две женски. Те му кимнаха, докато минаваха покрай него, сякаш се бяха срещали и преди.
— От моя клан са — поясни тя.
Женските се отдалечиха и застанаха на ръба на скалата. Разговаряха тихо помежду си.
— Имам чувството, че нещо ни привлича един към друг — проговори орката до него.
Той я погледна.
— И какво е то?
Тя явно сметна въпроса му за странен.
— Съдба. Боговете. Кой знае! Ти намираш ли други причини?