— Не.
Тя се усмихна, после рече:
— Винаги имаш обезпокоен вид.
— Така ли?
— Какво те измъчва?
— Ами… трудно е за обяснение.
— Опитай.
— Моята страна е в беда.
— Напусни я. Ела тук.
— Има много важни неща, които ме задържат там. Освен това нямам никаква представа как да стигна до тук.
— Не мога да те разбера. Ти се появяваш толкова често. Не знаеш ли как става?
— Не. Аз също се чудя, но нямам никакво обяснение.
— Е, може би времето ще покаже. Няма значение. Какво би разсеяло тревогите ти?
— Тръгнал съм на една мисия, която се надявам да доведе до това.
— Значи има някаква надежда.
— Малка.
— Стараеш ли се да постъпваш правилно и справедливо?
— Да — отвърна той без колебание.
— Оставаш ли верен на себе си при изпълнението на тази мисия?
— Напълно.
— Е, значи си обещал сам пред себе си. Орките винаги държат на думата си.
— Не и там, откъдето идвам.
Тя го погледна учудено.
— Защо?
— Защото сме принудени да го правим.
— Тъжно е, но това е една от причините този път да не се огъваш.
— Не бих си го позволил. Животът на другарите ми зависи от това.
— Значи ще останеш с тях до край. Така постъпват всички орки.
— От устата ти звучи толкова лесно. Но животът не винаги се подчинява на волята и желанията ти.
— Нужна е храброст, зная, но това качество, струва ми се, никога не ти е липсвало. А и инак защо да живеем?
Последното го накара да се усмихне.
— В думите ти има толкова мъдрост. Ще гледам да ги запомня.
Двамата замълчаха, но не изпитаха неудобство от това.
— Какво е това място? — попита той не след дълго и посочи руините.
— Никой не знае, освен че е много старо и не е дело на орките.
— Но как е възможно? Нали ти ми каза, че това е вашата страна и тук живеят само орки.
— А пък ти ми каза, че в твоята страна има различни народи. За мен това също е голяма загадка.
— Всичко тук ми е непонятно.
— За първи път те виждам на това място. Друг път идвал ли си да ги посрещнеш?
— Да посрещна? Кого?
Тя се разсмя сърдечно.
— Наистина ли не знаеш?
— Нямам ни най-малка представа за какво говориш.
Тя се обърна и огледа океана. След това вдигна ръка и му посочи:
— Ето там.
Той погледна нататък и видя развети бели платна и няколко кораба на хоризонта.
— Толкова си странен — призна му тя откровено. — Не преставаш да ме изненадваш, Страк.
Спомни си, че й бе казал името си. Но той все още не знаеше нейното.
Тъкмо се канеше да я попита, когато пред него се разтвори черна бездна, която го погълна.
Събуди се със спомена за лицето й. Целият бе облян в студена пот.
След яркото слънце на брега мъждивият ден му се стори невероятно мрачен. Но явно трябваше да свиква. В неговия свят беше така. Стресна се. Какво иска да каже с това «неговия свят»? Нима съществува друг свят — или е просто някаква странна игра на въображението му? Не знаеше как да нарече тези видения — сънища, халюцинации. Каквото и да бяха, ставаха все по-ярки и живи. Това отново го накара да се усъмни в разсъдъка си. Точно сега, когато най-много се нуждаеше от него.
Но въпреки че оставаше непонятен за него, сънят по някакъв начин му бе вдъхнал сили и увереност. Кой знае защо бе изпълнен с необясним оптимизъм, че ще преодолеят всички пречки по пътя към крайната цел. Каквато и да бе тя.
От унеса го извади нечия сянка, която падна върху него. Беше на Джъп.
— Капитане, нещо не ми изглеждаш добре. Да не си болен?
— Нищо ми няма — поклати глава Страк и се надигна. — Готови ли сте вече?
— Горе-долу.
Алфрей бе строил своята част от дружината и проверяваше как са натоварени конете. Страк и Джъп се отправиха към него.
Докато вървяха, Страк попита:
— Някой да е използвал снощи пелуцид?
— Не ми е известно. Освен ако го е направил без разрешение. Защо?
— Ами… просто питам.
Джъп го изгледа внимателно, но преди да успее да каже нещо, стигнаха при Алфрей.
Той пристягаше ремъците на седлото. След като ги пробва за последен път, се изправи и каза:
— Това е. Готови сме.
— Помни какво ти казах — рече му Страк. — Не влизай в контакт с кентаврите, докато не се увериш, че няма никаква опасност.
— Ще го запомня.
— Имаш ли всичко, което ти трябва?
— Предполагам. Ще ви чакаме при Калипар.
— След шест дни най-много.
Страк му подаде ръка и Алфрей я стисна.
— Всичко добро — пожела му Страк.