Вътре имаше още неколцина прислужници, които влачеха кофи към голяма дървена вана, подсилена с железни обръчи. Под нетърпеливия й поглед те побързаха да приключат с работата. Веднага щом си тръгнаха, тя се приближи до ваната и прокара пръсти по гладката повърхност на топлата течност. Кръвта изглежда отговаряше напълно на изискванията й, но тя установи с раздразнение, че не беше почистена от дребни парченца плът. А в древните писания се казваше изрично, че когато се използва подобна течност като среда за общуване, тя трябва да е максимално пречистена. Тя си отбеляза да напомни на прислужниците, че кръвта трябва да се филтрира, и да ги накаже за пропуска.
Тъй като течността бързо се сгъстяваше Дженеста премина незабавно към заклинанията. След няколко минути лъскавата повърхност придоби матов изглед. Постепенно в средата й се образува издатина, която бързо се разшири, приемайки очертанията на лице.
— Бива те да избираш неподходящи моменти, Дженеста — произнесе лицето.
— Ти ме излъга, Адпар.
— За кое?
— За това, което ми беше отнето.
— О, пак?
— Не ми ли каза, че не знаеш нищо за един предмет, който ми беше откраднат?
— Не зная нищо за онова, което търсиш. Край на разговора.
— Не, почакай! Адпар, знаеш, че имам начини да те принудя. Това, което ми е известно за предмета…
— О, скъпа, пак ли някоя от гениалните ти идеи?
— У теб е другият, нали? Кажи ми, че е у теб!
— Казах ти, нямам представа за какво…
— А, хи, измамнице! Тайно си прибрала единия!
— Не съм казвала нито, че е у мен, нито, че не е.
— Това си е чисто признание.
— Виж, Дженеста, възможно е да съм притежавала нещо, което да прилича на онова, което търсиш, но това вече е минало. Защото ми го откраднаха.
— Колко удобно. Не очакваш, да ти повярвам, нали?
— Не давам пукната пара, дали ще ми повярваш, или не! Вместо да си губиш времето с обвинения към мен, защо не насочиш усилията си към крадците? Ако някой си играе с огъня, това са те!
— Значи ти е известно какво представлява този предмет! Знаеш за какво служат всички те!
— Зная само, че е нещо много важно, щом толкова държиш на него.
Повърхността отново се развълнува едва забележимо, сетне там се появи друго лице.
— Тя е права, Дженеста — произнесе друг глас.
— Не се намесвай, ако обичаш! — просъска Адпар.
— Санара, защо не можем да проведем един разговор, без и ти да изникнеш? — недоволстваше Дженеста.
— Знаеш защо, сестрице. Връзката ни е твърде силна.
— За жалост — промърмори Адпар.
— Сега не е време за свади — предупреди ги Санара. — Поне един от инструментумите е попаднал у група орки. Въпросът е, наясно ли са те с невероятната им сила?
— Какво искаш да кажеш с това «поне един»? — подскочи Дженеста.
— Не зная. Но събитията следват своя ход. Навлизаме в период, в който всичко е възможно.
— Така ли? — подметна подигравателно Санара.
— Мен не ме занимавайте — захили се Адпар. — Стига ми и войната, която водя. Не ми е до вашите гатанки.
— Адпар, може би не знаеш за какво говоря, но Дженеста е наясно. Това, което не знае обаче, е, че силата им трябва да бъде използвана за добро, не за лошо, инак всички ще пострадаме.
— О, моля те — просъска саркастично Дженеста. — Не и сцената с мъченицата Санара.
— Мисли си каквото искаш за мен, вече съм свикнала. Само не подценявай играта, с която си се захванала.
— Вървете по дяволите и двете! — изкрещя Дженеста и разбърка ядно повърхността. Лицата изчезнаха.
Тя постоя още известно време, оставяйки мислите си да се гонят из главата й. Все още не бе склонна да повярва, че Адпар е в неведение за случилото се, нито да се съгласи със Санара за предназначението на реликвите. Едно обаче беше ясно — дошъл бе моментът да се предприемат нужните постъпки срещу поне една от досадните й роднини.
В нея отново се надигна омраза срещу Върколаците, задето й бяха причинили всичко това. И безсилен яд, че не е в състояние да стовари върху им цялата мощ на отмъщението си.
Хаскеер не беше сигурен дали се движи в правилната посока. Всъщност той почти не обръщаше внимание на обкръжаващата го обстановка и беше безразличен към несгодите на времето. Единственото, което бе реално за него, бе песента в главата му. Тя го пришпорваше безжалостно, все по-нататък и все по-бързо и той й се доверяваше, че го води право към Каменна могила.
Пътеката, която следваше в момента, навлизаше в гориста долина. Той препускаше без колебание, втренчил поглед право пред себе си.