— Ще съжаляваш, че отказа предложението ми.
— Така ли? И кой ще ме накара да съжалявам? Ти? Забрави ли, че когато бяхме малки, аз бях по-силната от двете. И все още е така.
Очите на Дженеста светнаха ядно.
— Последна възможност, Адпар. Повече няма да те моля.
— Май наистина съм ти необходима. Това ме радва и забавлява. Но не приемам заповедническия ти тон. Няма да ти преча, обещавам, но и няма да ти помагам. А сега ме остави на мира.
Този път Адпар прекъсна връзката.
Дженеста поседя още няколко минути, потънала в дълбок размисъл. После й хрумна нещо. Издърпа настрани тежкото резбовано кресло и нави мекия килим, който покриваше каменния под. Извади магьоснически наръчник от едно чекмедже в най-тъмния ъгъл на подземието и взе извития кинжал от олтара. Сложи кинжала и книгата на креслото. Запали свещи и отчупи няколко парчета съсирена кръв от ваната. Застанала на колене, тя изрисува със съсиреците голям кръг на пода, а вътре в него начерта пентаграм, като внимаваше върховете на лъчите да не излизат от окръжността. Когато приключи, взе книгата и кинжала и застана в центъра на кръга. Запретна ръкавите на мантията си и с едно рязко движение поряза ръката си с ножа. Кръвта й закапа по пода и се смеси с потъмнялата кръв на пентаграма. Целта й бе да подсили връзката със сестра си.
След това отвори книгата и започна нещо, което отдавна трябваше да направи.
Адпар обичаше да се кара със сестра си. Това бе едно от малкото удоволствия в нейния свят. Но сега имаше друга, по-важна работа, която също щеше да й достави известно удоволствие.
Тя напусна покрития със слуз басейн и се отправи към голямата зала в другия край на частните й покои. Там вече я чакаше един капитан, неколцина стражници и двама опозорили се членове на нейния рояк.
— Затворниците, Ваше Величество — обяви капитанът с типичния за ниядите съскащ глас.
Тя огледа двамата осъдени. Бяха свели люспестите си лица.
— Вие двамата опозорихте имперския рояк — заговори тя без предисловия. — А това означава, че сте опозорили и мен. По време на последната атака не сте изпълнили заповедите на вишестоящия офицер, в резултат на което неколцина мръкове са успели да избягат. Имате ли да кажете нещо в своя защита?
Двамата мълчаха.
— Добре тогава. Приемам мълчанието ви за признание. Сигурно ви е известно, че не търпя слабаци в отряда си. Воюваме, за да запазим мястото си в този свят, а в него няма място за страхливци и мързеливци. Ето защо единствената възможна присъда е «виновни». — Тъй като обичаше драматичните ефекти, тя направи пауза и добави: — А наказанието е смърт!
После повика офицера и той се приближи с поднос, върху който имаше два коралови кинжала. Приближиха се и стражниците, които носеха две глинени гърнета с широки гърла.
— Съгласно древната традиция и в знак на уважение към военното ви положение, имате право на избор — заяви Адпар на осъдените и посочи ножовете. — Можете да изпълните присъдата със собствена си ръка и да умрете с чест. — Тя ги изгледа и добави: — Или можете да оставите на боговете да решат каква да бъде участта ви. Ако пожелаят, могат да ви оставят живи.
Тя се обърна към единия от двамата осъдени и му каза:
— Избирай!
Ниядът трескаво претегляше шансовете си. Накрая произнесе с треперлив глас:
— Боговете, Ваше Величество.
— Тъй да бъде.
По неин сигнал се приближиха още двама стражници и го уловиха за ръцете. Подадоха й едно от гърнетата. Тя надзърна вътре, доближила ръка към отвора. Стоеше съвършено неподвижно. Изминаха няколко минути, които се сториха цяла вечност на осъдените. Сетне ръката й се стрелна през отвора и тя извади нещо от водата.
Беше риба. Адпар я вдигна нагоре, като я държеше с два пръста за опашката. Рибата бе дълга колкото ниядска ръка и широка не повече от три завързани на сноп стрели. Тя се гърчеше и подскачаше. Люспите й бяха сребристосини. От двете страни на устата й висяха дълги мустаци.
Като я държеше внимателно, Адпар я чукна с пръст и бързо отдръпна ръка. От тялото на рибата щръкнаха дузина потръпващи бодли.
— Понякога завиждам на шипоноската — заговори им Адпар. — Тя не се страхува от хищниците. Бодлите й са не само остри, но и впръскват смъртоносна отрова, която причинява ужасна агония. — Тя потопи обратно рибата във водата, но не пусна опашката й. — Пригответе го!
Стражите принудиха осъдения да коленичи. Един прислужник й подаде дълга връв и тя усука единия й край около опашката на рибата. Извади я отново, като този път я държеше за връвта. Успокоена от водата, рибата бе прибрала бодлите си.