— Не мога да ви виня, ако мислите така. Моите сънародници също се отнасят с недоверие към вас. Но в края на краищата много от хората са като гъби.
Те го погледнаха учудено. Страк се усъмни дали човекът не е слабоумен или побъркан.
— Като гъби?
— Ами да. Живеят на тъмно и се хранят с говна.
Орките избухнаха в смях.
— Добре казано — похвали го Джъп. — Но кой си ти, че пътуваш невъоръжен в тази разкъсвана от войни страна?
— Аз съм разказвач.
— А, точно разказвач ни е притрябвал сега — подхвърли подигравателно Страк.
— Е, тогава ще ви разкажа една история. Боя се обаче, че е къса и с тъжен край. — Нещо в начина, по който произнесе тези думи, привлече вниманието им. — Дали не търсите един от вашите? — добави той неочаквано.
— И какво, ако е така?
— Женска — член на дружината ви?
— Какво знаеш за нея? — попита мрачно Страк.
— Не много. Но достатъчно, за да ви помогна.
— Продължавай.
— Вашата другарка е в ръцете на ловци на глави от моята раса.
— Откъде знаеш? Да не си един от тях?
— Приличам ли ви на наемник? Не, приятелю, не съм един от тях. Случайно я видях с тях.
— Къде? Те колко бяха?
— Трима. Не са далеч оттук. Но трябва вече да са потеглили. За Хекълой.
Страк го огледа подозрително.
— Защо да ти вярвам?
— Ти решаваш. Но защо ми е да ви лъжа?
— Сигурно има сто причини — коя от коя по-измамни и подли. Научихме се да не вярваме на хората.
— И не мога да ви виня за това. Но в този случай човекът ви казва истината.
Страк се втренчи в него. Лицето на непознатия беше непроницаемо.
— Трябва да помисля — обяви той. След като нареди на двама оръженосци да държат непознатия под око, той се отдалечи от огъня.
Снеговалежът беше отслабнал. Но Страк не го забелязваше. Из ума му се въртяха думите на непознатия.
— Преча ли?
Страк се обърна.
— Не, Джъп. Обмислях чутото. Не зная обаче дали трябва да вярваме на този Серафейм.
— В думите му има логика, нали?
— Може би.
— А може би просто сме твърде отчаяни?
— Да, това е по-вероятно.
— Да помислим малко, капитане. Ако този човек казва истината и Койла наистина е при ловците на глави, то значи те я държат заради цената за главата й.
— Да, иначе щяха вече да са я убили.
— Точно така. Но защо ще я водят в Хекълой?
Страк сви рамене и отвърна:
— Може там да им е сборното място. Добре, ако решим да му повярваме, то тогава дали да тръгнем след Койла, или да продължим към мястото за среща с останалите от дружината?
— По-близо сме до Хекълой, отколкото до Дроган.
— Да, по пък ако за Койла има награда, едва ли ще й сторят нещо.
— Забравяш характера й. Тя няма да е пасивен пленник.
— Да се уповаваме на здравия й разум. Сигурно ще й е тежко, но поне ще остане жива.
— Искаш да кажеш, че трябва първо да се срещнем с Алфрей, а сетне да я потърсим?
— Да, шансовете ни ще нараснат. Лошото е, че междувременно може да пратят Койла на Дженеста, и тогава наистина ще я загубим.
Те погледнаха към непознатия, който все още стоеше до огъня. Двамата оръженосци, които го пазеха, изглеждаха по-спокойни и дори разговаряха с останалите.
— Освен това — продължи Джъп, — имаме уговорена среща с Алфрей. Ако не се явим, може да реши, че с нас се е случило най-лошото, и да поеме към Дроган.
— Не е изключено — въздъхна Страк. — Всичко виси на косъм и трябва да сме съвсем сигурни…
Прекъсна ги хор от гласове. Страк и Джъп се обърнаха. Непознатият беше изчезнал. Конят му също. Те изтичаха при огъня.
Оръженосците сновяха напред-назад и огласяха околността с виковете си.
Страк дръпна Гант за яката.
— Какво стана, войнико?
— Човекът… капитане… той изчезна.
— Изчезна? Как така? Искаш да кажеш, че е избягал?
— Изчезна, капитане — намеси се Талаг. — Отместих само за миг очи от него и вече го нямаше.
— Кой го видя да си тръгва? — извика Страк.
Всички мълчаха.
— Това е лудост — промърмори Джъп, докато се оглеждаше. — Не може да изчезне просто така.
Извадил меч, Страк също се озърташе изумен.
13.
Гласове и смях ечаха от всички страни.
Той вървеше сред тълпа орки. Орки от всякакъв пол и възраст. Орки, които не бе виждал никога досега. Съдейки по дрехите им, те принадлежаха към много различни кланове. Ала не усещаше да таят вражда помежду си. Изглеждаха щастливи, а той не се чувстваше заплашен. Изпълваше го ведро, празнично настроение.