— Те са ми длъжници, Страк — заяви тя. — И аз смятам да си прибера дълга.
— Зная и ще ти помогнем с всичко, с което можем. Но точно сега не можем да тръгнем да ги търсим. Ако обаче пътищата ни се пресекат отново…
— Не съм съгласна да чакам. Време е някой да се разправи с тях.
— Не ти ли се струва, че си малко вманиачена на тази тема? — попита той, като продължаваше да дъвче.
— Нямам нищо против да съм вманиачена! И ти щеше да се чувстваш така, ако те бяха подлагали на унижения, сякаш си добитък!
— Да, така е. Само че в момента не можем да направим нищо по въпроса. Да поговорим за това по-късно, а? Нали разбираш, още не съм съвсем добре.
Тя кимна, остави паницата си при огъня и се отдалечи.
От другата страна на огъня неколцина оръженосци съшиваха кожени елеци. Около тях бяха разхвърляни парчета прясно одрана кожа.
Страк тъкмо привършваше с яденето, когато Алфрей се върна и му рече:
— Готови сме да тръгваме за Дроган. Когато кажеш…
— И аз съм готов. Не мога да кажа, че главата ми е съвсем ясна, но язденето ще я оправи.
Приближи се Хаскеер, нарамил няколко елека. След него подтичваше Джъп.
— Не са съвсем по мярка — рече той, докато ги оставяше на земята.
— Аз пък не смятах, че подобно нещо може да те обезпокои — подметна джуджето.
Хаскеер го игнорира и се зае да раздава елеците.
— Я да видим… капитане. — Той хвърли на Страк един елек. — Алфрей — ето и на теб. Джъп. Виж този — като за дребосък е. На мен и задника не може да ми покрие!
Джъп дръпна елека и се озъби:
— Хубаво ще е от време на време да използваш главата си. Поне ще е някакъв напредък.
Хаскеер се захили и си тръгна.
Страк все още се полюшваше неуверено.
— Как се чувстваш? — попита го Алфрей.
— Поносимо. Но известно време няма и да помисля за пелуцид.
Алфрей се засмя.
— Беше прав за звездите — продължи Страк. — Ако ги бях взел със себе си…
— Зная. Имахме късмет.
— Но сега можеш да ми ги върнеш.
— Помисли ли за предложението ми да ги разделим?
— Съгласен съм, че е разумно, но предпочитам да останат у мен. Ако се наложи да се отделя пак от дружината, ще ги предам на теб.
— Ти решаваш, Страк. — По тона му личеше, че не е съгласен с решението на капитана. Бръкна в джоба си и извади трите звезди, но не бързаше да ги върне. Държеше ги в шепата си и ги разглеждаше внимателно. — Ще ти призная нещо. Радвам се, че ти ги връщам. Докато бяха в мен, ме измъчваше ужасното чувство за отговорност.
Страк взе звездите и ги прибра в кесията си.
— Зная какво имаш предвид.
— Странно нали? И двамата изпитваме едно и също, а нямаме ни най-малка представа за какво са предназначени звездите. Какво ще правим сега, Страк? Ще опитаме ли да вземем още една звезда от кентаврите?
— Нали знаеш, първоначалната ми идея бе да ги разменим с Дженеста срещу опрощаване на «провиненията» ни. Но колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че не бива да го правим.
— И защо?
— Първо, едва ли ще можем да се разберем с нея. Но по-важна е силата, която се крие в тези реликви.
— Но нали точно в това е въпросът? Ние не знаем нищичко за нея.
— Така е. Но научихме това-онова по време на пътя. Обясненията на Таннар например. И фактът, че Дженеста, която е магьосница, ги иска.
— И какво ще правим с тях?
— Мислих си да потърсим някой, който ще ни помогне да ги използваме. Но за добро — за да помогнем на орките и другите древни народи. Може би дори да ударим човеците и нашите тирани.
— И къде ще намериш този «някой»?
— Открихме Моббс и той ни разказа за инструментумите.
— Съжаляваш ли, че го срещнахме и стана така?
— Всичко на този свят се променя. Моббс не ни е карал да вършим онова, което направихме. Само ни даде причина, макар и доста мъглява. Затова смятам, че трябва да потърсим някой, който знае повече. Магьосник, алхимик, какъвто и да е.
— Вместо да ги предложим на Дженеста срещу живота ни?
— Помисли си, Алфрей. Дори да се спогодим с Дженеста, какъв живот ни очаква? Наистина ли вярваш, че можем да се върнем и да станем такива, каквито бяхме? Да се държим така, сякаш нищо не се е случило? Не, това е минало. Тези дни са забравени. Не виждаш ли, че цялата страна е обхваната от пламъци? Трябва ни нещо по-голямо. — Той постави ръка върху кесията. — И може би тези реликви са ключът към него.
— Може би.
— Да тръгваме за Дроган.
Той даде заповед да вдигат лагера.
До гората имаше само два-три часа път. Не беше никак трудно да се ориентират. Трябваше просто да следват брега на залива.