Както Страк се надяваше, от ездата главата му бързо се проясни. Но устата му постоянно съхнеше и той изпи огромни количества вода.
Страк предложи манерката си на Койла, която яздеше до него в челото на колоната. Но тя поклати глава и рече:
— Разговарях с Хаскеер. Или по-скоро се опитах да разбера какво се е случило, когато открадна звездите.
— И?
— Ами той си е съвсем същият, какъвто беше преди. Освен когато трябва да обясни какво му се е случило.
— Мисля, че казва истината и че не знае какво го е сполетяло.
— Аз също. Въпреки че тогава ме халоса по главата. Но не съм сигурна, че бих му се доверила отново, Страк. Макар че помогна за спасяването ми.
— Не мога да те виня за това. Според мен обаче с него се е случило нещо необичайно, нещо извън неговия контрол. Какъвто и да е Хаскеер, той не е предател.
— Единственото, което успях да изкопча, бе, че звездите му «пеели». После млъкна засрамено. Това с песните прозвуча толкова налудничаво.
— Не мисля, че му хлопа дъската.
— Нито пък аз. Някакви идеи какво може да означава това?
— Не. За мен това са най-обикновени предмети.
— Но все трябва да имат някакво предназначение, нали?
Той се усмихна.
— И да имат, засега не ми е известно. Иначе щях да ти го кажа. Одеве разговарях по същия въпрос с Алфрей. Не му казах обаче, че дори звездите да са мъртви, безполезни късчета дърво, или нещо от този род, пак щях да тръгна да ги събирам.
Койла го погледна изненадана.
— Не се тревожи, не съм луд — успокои я той. — Но мисля, че ако ни е нужно наистина нещо, то е цел. Без цел, дружината ще се разпадне. Сигурно е заради военното ни възпитание. Дори да не сме вече част от ордата, ние си оставаме орки, все още принадлежим към оркския народ, макар и преследвани. Затова или трябва да се държим един за друг, или ще ни видят сметката поединично.
— Разбирам. Има нещо в природата на орка, което го кара да търси компанията на другарите си. Струва ми се, че просто не сме били създадени да бъдем единаци. Както и да е, Страк, мисля че си прав. Трябва ни цел, обединяваща идея. Дори да се окаже, че е само загуба на време. Ще се опитаме.
— Да — засмя се той. — Поне ще се опитаме.
Стигнаха покрайнините на гората. Беше гъста, стара, тъмна гора.
Страк даде знак да спрат и махна на Алфрей, Джъп и Хаскеер.
— Какъв е планът, капитане? — попита Джъп.
— Прост и директен. Отиваме там с предложение за преговори. Под парламентьорски флаг.
Алфрей се зае да измайстори флага, като за целта използва едно оркско копие.
— Как мислиш, Страк, дали в гората има повече от един клан?
— Да се надяваме, че колкото и да са, ще се отнасят дружелюбно към нас. Да вървим.
Те навлязоха сред дърветата, като се оглеждаха с опасение. Алфрей държеше вдигнат флага. И той, както всички останали, осъзнаваше, че макар да бе познат сред много народи, парламентьорският флаг не винаги биваше приеман.
В гората бе хладно и миришеше на влажна почва. Не беше толкова тъмно, колкото им се бе сторило в началото. Тишината бе почти пълна и това ги изнервяше допълнително.
Яздиха десетина минути и излязоха на малка полянка.
— Защо не смея да говоря на висок глас? — прошепна Койла.
Алфрей вдигна глава към короните на дърветата, които се извисяваха високо над тях.
— Защото това място изглежда някак свято.
Джъп се съгласи:
— Предполагам, че тук магията е силна. Водата в залива, дърветата — всичко това я задържа. Това може да е един от последните недокоснати оазиси на Марас-Дантия, такава, каквато беше някога.
Хаскеер бе в далеч по-прозаично настроение.
— Добре де, какво ще правим сега? Ще се мотаем, докато срещнем някой кентавър?
Изведнъж от всички страни, иззад дърветата и храсталаците, наизлязоха кентаври. Някои държаха дълги, тънки копия. Повечето имаха къси лъкове от рог, с насочени към орките стрели.
— Спокойно! — даде знак Страк. — Без внезапни движения!
Един кентавър излезе напред. Беше млад, с горделива осанка. Тялото му бе покрито с къса кафеникава козина. Имаше красива опашка и яки копита. Горната част на тялото му, която наподобяваше човешка, беше мускулеста и богато окосмена по гърдите. Дълга къдрава брада украсяваше лицето му.
Конете на орките се задърпаха уплашено.
— Намирате се в земите на нашия клан — обяви кентавърът. — Какво ви води насам?
— Идваме с мир — увери го Страк.
— С мир ли? Вие сте орки.
— Да, зная какво се говори за нас. Славата ни стига надалеч. Но също като вас и ние воюваме за справедлива кауза и не потъпкваме парламентьорския флаг.