— Добре казано. Аз съм Гелорак.
— А аз — Страк. Това е моята дружина — Върколаците.
Кентавърът повдигна вежди.
— Чували сме за вас. Сами ли идвате, или някой ви праща?
— Тук сме по своя воля.
Другите кентаври продължаваха да държат лъковете си насочени към орките.
— Страк, за теб се говори, че носиш неприятности. Пак те питам — какво те води насам?
— Нищо, което да ви донесе неприятности. Търсим един кентавър на име Кеппатаун.
— Нашият водач? Оръжие ли ви трябва?
— Не. Ще разговаряме с него по друг въпрос.
Гелорак го огледа замислено.
— Нека той реши как да постъпи с вас. Ще ви отведа при него. — Той погледна меча на Страк. — Няма да ви оскърбя, като поискам да ми предадете оръжията си. Зная, че за орките това ще е голямо унижение. Но разчитам, че за вас ще е въпрос на чест да не престъпвате примирието, като извадите оръжие, дори под въздействие на гнева.
— Благодаря ти. Оценяваме внимателното ти отношение. Няма да вадим оръжия, освен ако не бъдем нападнати. Имаш думата ми.
— Много добре. Последвайте ме.
Той махна с ръка. Лъковете бяха свалени.
Гелорак ги поведе към най-гъстата част на гората, а останалите кентаври тръгнаха след тях. Отново излязоха на поляна, но тази бе по-просторна.
На нея имаше постройки, които наподобяваха конюшни, както и обикновени на вид къщи със сламени покриви. Най-голямата сграда приличаше на отворен хамбар. В предния му край бе поставена огромна наковалня. Сред нетърпима жега и облаци дим изпотени кентаври удряха с чукове върху наковалнята и помпаха въздух с меховете. Други използваха дълги щипци, за да изваждат нагорещени късове желязо от пещите. После ги пускаха сред съскане и пара в каци с вода.
Наоколо сновяха на воля прасета и кокошки. Миришеше на оборски тор, но едва ли беше само заради домашните животни.
Дузина кентаври, млади и стари, се занимаваха с ежедневната си работа. Повечето от тях спряха и се облещиха, когато видяха Върколаците. Страк се поуспокои, когато си даде сметка, че реакцията им е породена по-скоро от любопитство, отколкото от враждебност.
— Почакайте тук — нареди им Гелорак и се отдалечи към оръжейната.
— Какво мислиш? — прошепна Койла.
— Засега се държат благосклонно. Освен това ни отведоха при оръжейната. Това е добър знак.
Появи се Гелорак, придружен от друг кентавър. Беше на средна възраст, с посивяла брада. Имаше яко, мускулесто тяло, което сочеше, че все още е в зрели години за своя вид, но видимо накуцваше. Десният му преден крак бе изсъхнал и скъсен и се влачеше по земята.
— Добра среща! — поздрави го Страк.
— Добра среща! Аз съм Кеппатаун. Да знаете обаче, че съм твърде зает и не обичам празните приказки. Какво искате?
— Да обсъдим един важен въпрос. Искаме да ти предложим сделка, която може да е изгодна за теб.
— Ще видим тая работа. — Той ги огледа внимателно. Имаше умни, проницателни очи. — Всъщност, предполагам, че каквото и да е, можем да го обсъдим по време на ядене. Ще ни направите ли компания?
— Благодаря. — Страк неволно потрепери при мисълта, че може да им предложат нещо, което да не е по вкуса им. Но нямаше как да откаже.
Орките наскачаха от конете и се отправиха към скованите под дърветата маси. От едната им страна имаше пейки и те насядаха по тях. От другата страна кентаврите останаха прави.
Поднесоха месо и риба. Имаше прясно изпечен хляб, купи с плодове и кошници с ядки и изсушени горски насекоми. Донесоха и ейл, заедно с кани опияняващо червено вино.
След като похапнаха, колкото да не обидят своите домакини, Страк вдигна тост.
— Искам да отправя най-сърдечните си благодарности за тази щедра трапеза — рече той.
— Често съм казвал, че са малко споровете, които да не могат да бъдат решени на маса, с добро хапване и пийване — отвърна Кеппатаун. Той изпи халбата си на един дъх и хлъцна. — Предполагам обаче, че при вас, орките, е различно. Ние първо задаваме въпроси, а после се бием. При вас май е обратното?
— Не винаги, Кеппатаун. Ние също сме склонни да се вслушаме в гласа на разума.
— Сигурен съм, че е така — отвърна добронамерено Кеппатаун. — Та какво ви води насам?
— У теб е един предмет, който бихме искали да закупим.
— Ако става въпрос за оръжия, по-добри няма да намерите никъде в Марас-Дантия.
— Не, не е за оръжия, макар че наистина вашите са най-добри. — Страк вдигна халбата си и отпи. — Говоря за една реликва. Наричаме я звезда. На теб може да ти е известна като «инструментум».