— Не мога нищо да ти обещая, Кеппатаун. Ще проведем разузнаване и ако установим, че задачата е извън възможностите ни, ще се откажем. При всички случаи ще те известим за решението си.
— И това е добре за начало — кимна кентавърът.
— Все пак сме ти благодарни, че не скри от нас опасностите.
— Предлагам ви да си отдъхнете тук тази вечер и да поемете утре. Освен това, не мога да не отбележа, че оръжията ви са крайно неподходящи. Ще ви въоръжим с най-доброто, което имаме.
— Това е музика за оркските уши — засмя се Страк.
— И още нещо. — Кеппатаун пъхна ръка в джоба на кожената си престилка, извади малка керамична купичка и я подаде на Страк.
Алфрей втренчи очарован поглед в изрисуваните й стени.
— Нещо против да попитам откъде я имаш?
— От една друга младежка лудория — отвърна Кеппатаун и ако кентаврите се изчервяваха, сигурно сега лицето му щеше да е пламнало.
20.
Всеки път, когато навлизаше в онова, което мислено наричаше «отвъдното», се налагаше да заплаща съответната цена. Силите му се топяха по малко, макар и на пръв поглед незабележимо. Намаляваше и способността му да координира мислите си.
По този начин ускоряваше смъртта си.
Тъй като не можеше да прекарва достатъчно време в регенерация, този проблем щеше само да ескалира. И наистина, действията му заплашваха и неговото тукашно «аз».
От друга страна си даваше сметка, че в положението, в което се намираше, всичко това има само относително значение. Но въпреки че намесите му бяха деликатни и едва забележими, те можеха да влошат нещата. При последния случай за малко не предизвика бедствие. Опитвайки се да направи онова, което трябваше, едва не стори нещо пагубно — при това отново.
Но нямаше избор. Събитията бяха твърде напреднали. А сега дори съдовете на собственото му тяло се обръщаха едни срещу други. Само непредсказуемата съдба възпрепятстваше катастрофата, а онова, което можеше да направи, бе толкова незначително. И макар да бе изтощен, той се приготви да излезе, отново преобразен до неузнаваемост.
Би могъл да позволи на смъртта да го отърве от бремето, но го спираше вината и мисълта, че е отговорен за толкова много страдания. И за още по-големите злини, които можеха да дойдат.
Под привидното спокойствие, царящо сред редиците на присъстващите, се усещаше нарастваща паника.
Адпар лежеше в мъждиво осветената коралова зала. Бяха я положили върху легло от водорасли, за които се смяташе, че притежават лечебни свойства, също както някои твърдяха, че вълните на океана имат подмладяващ ефект. Освен това тялото й бе покрито с лишеи, които пречистваха постоянно кръвта й.
Изгаряше я треска. Устните й трепереха, оформяйки беззвучни слова, които оставаха непонятни за присъстващите. От време на време я чуваха да проклина боговете и с още по-голяма ненавист — своите роднини.
Присъстваше избрана група старейшини, висши военни и придворни лечители.
Вождът на старейшините изведе отвън за кратък разговор най-опитния лечител.
— Открихте ли причината за страданието й? — попита той.
— Не — отвърна лечителят. — Опитахме какво ли не, но никакъв резултат. — Той се наведе към него и зашепна съзаклятнически. — Подозирам обаче магьосническа намеса. Щях да повикам магьосник, ако не беше в разрез с изричните разпоредби на Нейно Величество, когато все още беше в съзнание.
— Ще посмееш ли да го направиш сега и да проявиш неподчинение? Като се има предвид, че тя едва ли осъзнава какво става?
Лечителят въздъхна.
— Не познавам толкова добър магьосник из нашите земи, който да се справи с подобен проблем. Донякъде заради това, че тя се постара да се отърве от тях. Нали знаеш, че не можеше да понася съперници?
— Не можем ли да повикаме някой извън царството?
— Дори да намерим някой, склонен да опита, това няма да стане никак бързо.
— Искаш да кажеш, че тя няма да го дочака?
— Не смея да го заявя така откровено, но имам опасения. Мога само да…
— Сега не е време за протакане, лечителю. Съдбата на царството е поставена на карта. Ще живее ли тя, или не?
Лечителят въздъхна отново.
— В момента е по-вероятно да не надмогне болестта. Ние, разбира се — побърза да добави той, — правим всичко възможно да я спасим.
— Тя чува ли ни? — попита старейшината.
— Не съм сигурен.
Върнаха се при леглото. Тук ги заобиколиха останалите придворни.
— Ваше Величество? — прошепна почтително старейшината, като се надвеси над леглото. Не последва отговор. Той повтори същите думи с поукрепнал глас. Този път Адпар се размърда лекичко.