Лечителят допря влажна гъба до челото и устните й. Цветът й видимо се подобри.
— Ваше Величество — повика я отново старейшината.
Устните й помръднаха и клепачите й трепнаха.
— Ваше Величество! — повтори той настойчиво. — Чуйте ме, умолявам ви.
Тя изстена тихо и мъчително.
— Не сте назначили свой наследник, Ваше Величество. Жизнено важно е да обсъдим този въпрос.
Адпар измънка нещо неразбрано.
— Съществуват групировки, които са готови на всичко, за да се докопат до трона. — Всъщност той знаеше, че кралицата се бе постарала да избие или изпрати в изгнание всичките си съперници. — Трябва да проговорите, Ваше Величество. Трябва да ми кажете името на наследника си.
Кралицата несъмнено се опитваше да каже нещо, но нищо не се разбираше.
— Само едно име, Ваше Величество. На този, който ще управлява.
Устните й се размърдаха отново. Той се наведе и допря ухо до тях. Все още не можеше да разбере какво се опитва да каже. Напрегна слух.
И тогава я чу. Тя повтаряше една-единствена кратка дума:
— … аз… аз… аз… аз…
Вече нямаше съмнение. Кралицата бе готова да остави след себе си хаос. Може би не беше в състояние да признае, че е смъртна. Или предпочиташе да я наследят безредици. И в двата случая резултатът щеше да е един и същ.
Старейшината огледа присъстващите. По лицата им личеше, че знаят какво ги очаква.
Нямаше как, дошло бе време да изоставят кралството и всеки да се погрижи за себе си. Щеше да се случи онова, което бе писано.
Страк знаеше, че кентаврите не вярват в завръщането им. Всъщност те не се и опитваха да го прикрият.
Въоръжиха ги с прекрасни нови оръжия, които орките възторжено одобриха. Койла бе особено щастлива да получи няколко прекрасно балансирани метателни ножа. Джъп стана притежател на изящно изработена бойна секира, Алфрей се сдоби с чудесен меч. А мечът на Страк нямаше равен.
Малко след като напуснаха селището на кентаврите и се озоваха сами в гората, възникнаха първите очаквани неприятности.
— Капитане, в що за безумно начинание ни забърка сега? — попита Хаскеер, който, както и следваше да се очаква, стана изразител на общото недоволство.
— И преди съм ти казвал да си затваряш устата — сряза го Страк. — Прав ти път, ако не искаш да имаш нищо общо с нас. Но ми се струва, че се опитваше да ни докажеш верността си към дружината?
— И не съм се отказал. Но какъв смисъл има да се захващаме с невъзможна задача?
— Вдигаш твърде много шум, както винаги — скастри го Джъп. — И все пак, Страк, наистина с какво се захващаме?
— Засега само сме на разузнаване. Ако се изправим пред нещо, което не е по силите ни, ще се върнем обратно в Дроган и ще кажем на Кеппатаун, че се отказваме.
— И после какво? — попита Алфрей.
— После пак ще преговаряме. Може да поискаме да ни възложи друга задача. Като да му намерим добър лечител.
— Знаеш, че няма да се съгласи, капитане — отбеляза не без основание Хаскеер. — Ако наистина толкова държим на проклетата звезда, нека се върнем и я вземем. И без това ни чака бой, защо да не използваме изненадата?
— Защото не е почтено — уведоми го ядосано Койла. — Казахме му, че ще се опитаме. Това не означава да се промъкнем обратно и да им прережем гърлата.
— Дали сме дума — подкрепи я Алфрей. — Надявам се да не доживея деня, в който орките започнат да престъпват поетите обещания.
— Добре, добре — въздъхна Хаскеер.
Закатериха се по един затревен хълм. Когато стигнаха на върха, един от орките извика и посочи отсрещния връх. Там имаше самотен конник на бял кон. Носеше дълго синьо наметало.
— Серафейм! — възкликна Страк.
— Той ли е? — попита Алфрей.
— Не мога да повярвам! — рече Джъп.
Койла вече пришпорваше коня си.
— Искам да си поговоря с този човек!
Останалите я последваха надолу по хълма. Междувременно човекът прехвърли билото и се изгуби от погледите им.
Когато дружината излезе на върха, от Серафейм нямаше и следа. Теренът във всички посоки бе равен и видимостта бе добра. Не разбираха къде може да се е скрил.
— Какво, в името на Четворицата, става тук? — зачуди се Койла.
Хаскеер местеше бавно поглед, засенчил очите си с длан.
— Но как? Къде? Това е невъзможно!
— Невъзможно или не, той го направи — рече му Джъп.
— Трябва да е някъде наблизо — упорстваше Койла.
— Оставете — махна с ръка Страк. — Имам чувството, че си губим времето.
— Трябва да му се признае, че много го бива в изчезването — рече Хаскеер.
От мястото, където се намираха, вече се виждаше началото на Скарокските тресавища. Отвъд тях, далеч на запад, синееше безбрежният океан, а сред него се открояваше огърлицата от малки острови.