Остана само невъоръженият нияд. Той се присви.
— Аз съм старейшина! Не съм войник! Пощадете ме! Милост!
— Къде е Адпар? — попита Страк.
— Какво?
— Ако искаш да живееш, отведи ни при нея!
— Аз не зная…
Хаскеер опря нож в гърлото му.
— Добре, добре — размаха ръце старейшината. — Ще ви отведа.
— И без номера — предупреди го Джъп.
Насочиха се през лабиринт от покрити с черупки тунели. Както навсякъде другаде, и тук шляпаха във вода до глезените. След известно време се озоваха в тунел, осветен от фосфоресциращи каменни плочи. В единия му край имаше висок портал, охраняван от двама стражи. Орките не им оставиха почти никакво време да реагират, защото се нахвърлиха върху тях и ги пометоха с оръжията си. Единият от ниядите се раздели с главата си.
Неколцина оръженосци извлякоха труповете им настрани. Отново доведоха ужасения старейшина при Страк.
— Вътре има ли някой друг освен нея? — попита Страк.
— Не зная. Знахарите, може би. Суматоха цари в кралството. Съперници за престола са се хванали за гърлата. Нищо чудно кралицата вече да е мъртва.
— Проклятие! — възкликна Джъп.
Старейшината го погледна учудено.
— Значи не искате да я убивате?
— Това, което искаме, е прекалено сложно за обяснение — рече му Алфрей. — Важното е, че кралицата ни трябва жива.
Страк кимна и побутна предпазливо вратите. Не бяха заключени. Орките нахлуха вътре.
В залата беше само кралицата, просната на легло от зелени водорасли. Те я наобиколиха.
— Богове! — промърмори Койла. — Колко прилича на Дженеста!
— Така е — съгласи се Алфрей. — Страшничко, нали?
— И са я зарязали съвсем сама — допълни Джъп.
— Което показва колко са я обичали — отвърна Койла.
— Въпросът е дали е още жива — каза Страк.
Алфрей се наведе, прегледа я и заключи лаконично:
— Жива е.
Забравен от всички, старейшината изхвърча през портата и огласи коридора с виковете си:
— Стража! Стража!
— По дяволите! — изруга Страк.
— Оставете го на мен — рече Койла и извади ножа си. Извърна се, прицели се за миг и замахна рязко. Ножът изсвистя във въздуха и се заби в шията на крещящия нияд. Той падна.
— Казах ви, че оръжието си го бива — промърмори тя.
Страк нареди на двама оръженосци да охраняват вратата и насочи вниманието си към Адпар.
— Досега имахме късмет — рече той на останалите. — Но няма да е все така. Алфрей, как смяташ, дали може да ни чуе?
— Трудно е да се каже. Изглежда ми много зле.
Страк се наведе над кралицата.
— Адпар! Адпар! Чуй ме! Ти умираш.
Главата й се надигна едва забележимо над възглавницата.
— Чуй ме, Адпар. Ти умираш и за това е отговорна сестра ти — Дженеста.
Устните на кралицата се размърдаха. Макар и отпаднала, тя ставаше все по-развълнувана.
— Чуй ме, кралице на ниядите. За това, което стана, е виновна родната ти сестра. Дженеста. Дженеста!
Клепачите й запърхаха и устните й помръднаха отново. Този път по хрилете й премина странен гърч. Но друга реакция нямаше.
— Безсмислено е — въздъхна Койла.
— Да, Страк, откажи се — намеси се и Хаскеер. — Няма смисъл да стоиш тук и да повтаряш Дженеста, Дженеста, Дженеста.
Страк беше съкрушен. Той обърна гръб на ложето.
— Стори ми се…
— Чакайте! — спря ги Джъп. — Погледнете!
Клепачите на Адпар отново потрепваха, сякаш всеки миг щеше да отвори очи.
— Започна, когато Хаскеер повтори името на Дженеста — отбеляза той.
Изведнъж клепачите на кралицата се навлажниха. След това върху единия от тях се оформи малка сълза, която се търкулна надолу по бузата й.
— Бързо! — извика Алфрей. — Дайте купичката!
Страк извади малката купа, която им бе дал Кеппатаун, и я опря в бузата на Адпар. Ръцете му трепереха.
— Дай на мен — издърпа я от ръцете му Койла. — Това е женска работа.
Много внимателно тя допря купата до шията на кралицата и започна да я плъзга нагоре. Сълзата се изтърколи в нея. Койла я захлупи с капачето и я подаде на Страк.
— Каква ирония, а? — подхвърли тя. — Обзалагам се, че не е проронвала сълза през целия си живот, въпреки страданията, на които е подлагала другите. Трябваше да пробудим в нея самосъжаление, за да постигнем каквото искахме.
Страк разглеждаше купичката.
— Знаеш ли, въобще не вярвах, че ще успеем.
— На кого го казваш! — изръмжа Хаскеер.
— Боговете бяха с нас — обяви Алфрей и пусна ръката на Адпар. — Тя е мъртва.
— Е, поне последното й деяние бе да помогне на страдащо същество — рече Страк.