— Разбира се, ти мислиш, че аз имам нещо общо с това.
— О, стига, Дженеста.
— Добре де и да съм го направила, какво толкова? Тя си го заслужаваше.
— Това, което си направила, не само е лошо, но и то усложнява допълнително и без това тежкото положение.
— Какво, дявол го взел, значи това? — ядоса се Дженеста.
— Играта, която си подхванала — тази, с реликвите. Те са залогът за още по-голяма, разрушителна сила. Сега вече има и други участници в нея, сестрице, и техните възможности може да са по-големи от твоите.
— Кой? За кого говориш?
— Откажи се. Докато не е станало късно.
— Отговори ми, Санара! Не ме баламосвай с празни думи. От кого трябва да се боя?
— В края на краищата само от самата себе си.
— Кажи ми!
— Казват, че когато варварите са при вратите, с цивилизацията е свършено. Не бъди варварка, Дженеста. Започни да вършиш добрини, изкупи злото, което си сторила.
— Ти си толкова тесногръда! — кипна Дженеста. — А и потайна! Обясни ми за какво говориш!
— Мисля, че дълбоко в сърцето си знаеш отговора. Не мисли, че това, което направи с Адпар, ще остане ненаказано.
Образът на Санара започна да се топи и скоро изчезна напълно въпреки усилията на Дженеста.
В друга шатра, недалеч в Марас-Дантия, разговаряха баща и дъщеря.
— Ти ми обеща, тате — хленчеше Милост Хоброу. — Каза ми, че ще го получа.
— И това ще стане, малката ми, повярвай ми. Ще бъде твое, веднага щом си го върна от онези диваци. Тъкмо в момента ги издирваме.
— И колко още ще трябва да чакам? — попита тя капризно.
— Няма да е дълго. И скоро ще те направя кралица. Ще бъдеш наместница на нашия небесен господар. Двамата заедно ще очистите земята от тези низши твари. — Той се изправи. — Избърши сега сълзите си. Чака ме важна работа. — Той я целуна по бузата и излезе от шатрата.
Кимбал Хоброу доближи огъня, където бяха останалите блюстители. Отстрани бяха проснати телата на трима орки. Четвъртият бе все още жив, но и той вече стоеше на прага на отвъдното.
— Е? — обърна се Хоброу към Инквизитора.
— Тия животинки са корави. Но, хвала на Господа, успях да пречупя последния.
— И?
— Тръгнали са за Дроган.
Десетник Триспеер нададе предсмъртен стон и издъхна.
Във възцарилия се хаос дружината съумя да напусне двореца безпрепятствено. На няколко пъти поемаха в погрешна посока из лабиринта и трябваше да си пробиват път със сила, но в преобладаващите случаи попадаха на враждуващи групички, които се сражаваха помежду си.
Но все не можеха да открият входа, през който бяха попаднали вътре.
— Май сме се отдалечили на север — отбеляза Страк.
— И какво да правим? — попита Джъп. — Да се върнем и да опитаме отново?
— Не. Рискът е прекалено голям. Но ако успеем да прекосим онзи проток, а после да поемем на изток, ще стигнем близо до блатото, където оставихме конете.
— Няма ли да заобиколим твърде много? — попита намръщено Койла.
— Ще е по-добре, отколкото да се връщаме в двореца. Все някоя от враждуващите страни ще вземе надмощие. И тогава ще се обърнат срещу нас.
— Каквото и да правим, да го правим бързо — подкани ги Алфрей. — Защото тук сме на открито.
Спуснаха се по скалистия бряг и спряха до водата, която бе покрита със зеленикава пяна.
— Мирише почти толкова примамливо, колкото и всичко останало тук — промърмори Хаскеер. — Страк, колко ли е дълбоко?
— Има само един начин да разберем. — Той нагази във водата. Беше студена, но на дълбочина му стигаше до пояса. — Дъното е меко, но засега се стъпва нормално. Хайде!
Останалите го последваха, вдигнали високо оръжия.
— Искам допълнително заплащане за това — жалваше се Хаскеер.
— Допълнително ли? — засмя се Джъп. — Мътните те взели, стотник, та ние в момента изобщо не получаваме заплащане!
— Уф, да бе! Бях забравил.
Продължиха да газят из водата още известно време. Изглежда щяха да успеят, защото вече се виждаше отсрещния бряг.
Изведнъж на няколко метра от тях водната повърхност се развълнува. Отгоре се показаха едри мехури, които се пукаха. Орките спряха.
Скоро забелязаха още малки водовъртежи. Всичките бяха заобиколени от мехури.
— Май идеята не беше чак толкова добра — изръмжа Джъп.
Вдигна се стълб от вода. Точно пред тях се показа един нияд.
Скоро от смрадливото блато се надигнаха още като него, въоръжени с типичните назъбени оръжия.
— Страк, ти май каза, че ниядите са силни, когато се бият в своя среда? — припомни му Койла.