С отмалели от боя ръце Койла отстъпваше редом с останалите. Изравни се с Джъп и го попита:
— Сега какво ще правим? Пак ли ще бягаме?
— Едва ли ще успеем — отвърна джуджето.
Противникът им се готвеше за последен удар.
— Успяхме да повалим доста — докладва от другата страна Алфрей.
— Но не достатъчно — обади се Хаскеер.
Чуваха се призивите на орките към техните богове. Едни ги молеха да насочват оръжията им в боя, други — смъртта им да бъде бърза и героична. Койла предполагаше, че човеците също се обръщат към своя бог.
Блюстителите подхванаха нова атака.
Въздухът се разцепи от пронизителен звук. Една бърза сянка се спусна над Върколаците. Те вдигнаха глави и зърнаха в небето нещо, което наподобяваше рояк насекоми с причудливи издължени тела. Тъмният облак бе стигнал най-високата си точка и сега се спускаше върху противника. Стовари се върху човеците, сякаш носен от неистов гняв. Предната линия на човешкия отряд бе покосена от смъртоносните стрели. Те се забиваха във вдигнатите нагоре лица, в непокритите ръце и крака. Стрелите минаваха през шлемовете и наочниците с такава лекота, сякаш бяха изработени от хартия. Хората и конете бързо започнаха да се превръщат кървава маса.
Откъм гората се задаваше голям въоръжен отряд, който препускаше с пълна сила. Той изстреля още един тъмен облак, който бързо полетя към мястото на сражението. Стрелите описаха дъга високо над Върколаците, ала те инстинктивно наведоха глави. Смъртоносният облак се посипа върху хората и засили хаоса в редиците им.
Не след дълго отрядът се приближи достатъчно, за да могат да го разгледат внимателно. Присвил очи, Алфрей извика:
— Това е кланът на Кеппатаун!
— И тъкмо на време — кимна Джъп.
Макар немногочислена, малката армия от кентаври бе достатъчна, за да се изравни общият им брой с този на човеците. И щяха да са при орките само след няколко минути.
— Кой ги предвожда? — попита Алфрей.
Знаеха, че няма да е Кеппатаун, заради недъгавия му крак.
— Прилича ми на Гелорак — отвърна Джъп.
Сега вече ясно се различаваха мускулестите гърди на младия кентавър.
Хаскеер пристегна с парче плат раната на ръката си.
— Стига празни приказки — подвикна той. — Чака ни още сеч.
— Вярно — съгласи се Койла. — Да довършим негодниците!
Никой не се подвоуми дали да я последва.
В редиците на блюстителите продължаваше да цари хаос. Земята бе осеяна с трупове. Оцелелите бяха лесна плячка за разярените Върколаци.
Почти веднага след като орките се нахвърлиха върху тях, на полесражението се озоваха и кентаврите. Въоръжени с тояги, копия, малки лъкове и закривени саби те се присъединиха към кланицата. Оцелелите блюстители побягнаха назад, преследвани от бързоногите кентаври.
Изтощена от битката, Койла спря и огледа бойното поле. Младият вожд на Дрогановия клан застана до нея. Той продължаваше да тропа развълнувано с един от предните си крака.
— Благодарности, Гелорак — рече тя.
— Удоволствието беше наше. Не са ни нужни нежелани гости. — Той помръдна с опашка. — Кои всъщност бяха тези?
— Шайка човеци, служещи на своя «вселюбящ» бог.
Той се засмя сухо, сетне попита:
— Как мина пътуването до Скарок?
— Добре… и зле.
Гелорак огледа Върколаците.
— Не виждам Страк.
— Няма го — каза тихо тя, сетне вдигна очи към небето, опитвайки се да не дава воля на отчаянието си.
2.
Намираше се в безкраен тесен тунел.
Почти докосваше с глава тавана, а когато разпери ръце, пръстите му опряха във влажните лепкави стени. Таванът, стените и подът бяха от камък, но тунелът изглежда бе прокопан в скалата, а не облицован с камъни, защото не напипваше процепи между плочи. Нямаше никакво осветление, ала въпреки това виждаше прекрасно. Чуваше се единствено тежкото му дишане. Не знаеше къде е, нито как е попаднал тук.
Известно време стоя неподвижно, докато привикне с обстановката и реши какво да прави. После отпред се появи бяла светлина. Той тръгна към нея, като предполагаше, че там някъде е изходът на тунела. За разлика от влажните хлъзгави стени подът бе твърд и грапав.
Не беше никак лесно да определя времето, но след около десет минути светлината не изглеждаше по-близо. Очертанията на тунела оставаха същите, никакъв шум не нарушаваше тишината — освен собствените му стъпки. Той продължи да върви, придвижвайки се колкото се може по-бързо в тясното пространство.