Страк продължаваше да гледа натам, когато другите го заобиколиха.
Първи бяха Алфрей, Джъп и неколцина оръженосци. Следваше ги Койла, яхнала Гелорак. Имаше и други, непознати кентаври, а след тях идеха и останалите орки. Те се струпаха около него, а лицата им сияеха от радост. Вдигна се шум.
Той им махна с ръка да замълчат.
— Нищо ми няма. Всичко е наред!
Койла скочи от гърба на кентавъра.
— Какво стана, Страк? Къде се изгуби?
— Важното е какво научих — че един наш враг се е превърнал в приятел.
— Какво…
— После ще обясня. Първо искам да хапна и пийна.
Дадоха му кон и всички се отправиха назад към гората.
Краткото пътуване му позволи да обмисли новината, която бе научил от Глозелан. Изглежда отново нямаше да имат време за отдих.
Недалеч от гората се издигаха ниски хълмчета, обрасли с горички. В една от тях, скрити сред дърветата, се спотайваха трима мъже, които наблюдаваха събитията долу. Бяха скрили конете си в шубрака отзад.
— Тези копелдаци! — злобно прецеди през зъби единият от тях.
Беше по-нисък от спътниците си. Имаше рядка жълтеникава, подобна на козина коса и прогнили зъби. Онова, което му бе отнела природата и нечистоплътният начин на живот, се допълваше от белезите, оставени му от враговете, с които се бе срещал — черна превръзка скриваше дясното му око, по-голяма част от лявото му ухо бе откъсната, а дясната му ръка бе омотана нескопосано с мърлява кърпа.
— Направо ми се повръща, като ги гледам тия животни — продължи той, проследявайки с поглед отдалечаващите се кентаври и най-вече орките. — Гадни, дребни…
— Ще млъкнеш ли най-сетне, Грийвър? — скастри го мъжът, който лежеше до него. — Не мога да мисля заради непрестанното ти хленчене.
При други обстоятелства първият не би допуснал да му говорят така, но самопровъзгласилият се водач на групата не бе от хората, с които да си правиш шеги. Беше висок и мускулест, а луничавото му лице бе разсечено от закривен белег, който тръгваше от дясната му скула и стигаше края на устата. Мазната му черна коса бе полепнала върху темето, а над горната му устна стърчаха рошави мустаци. Очите му бяха черни и злобни.
— Нъл’ ти не загуби к’вото аз, Мика — озъби се по-дребният шепнешком и посочи окото, ухото и пръста си. — И всичко зарад оназ оркска кучка.
— Не и окото, Грийвър — припомни му третият.
— К’во?
— Не и окото. Тя не ти го извади.
— Така е, Джабез, прав си — отвърна му първият сякаш разговаряше с глупаво хлапе. — Беше един… друг… орк. Голяма разлика, няма що!
На третия му бяха необходими няколко секунди напрегнат размисъл, за да осмисли чутото.
— Да бе, вярно — рече накрая той.
От тримата той бе най-едър. Ако имаше начин другите двама да се смесят в едно същество, щеше да се получи нещо с неговите размери. Но по огромното му тяло нямаше и грам тлъстина. Носът му бе чупен повече от веднъж и бе наместван нескопосано. Устата му бе като цепка — сякаш някой бе прокарал нож през лицето му. Искрата на разума едва трепкаше в очите му.
— А за последната рана… — поде той, но зърна изражението на първия и млъкна.
Грийвър Олей и Мика Лекман отново насочиха вниманието си към сцената в покрайнините на гората. Последните орки и кентаври тъкмо изчезваха зад дърветата. Джабез Блаан се понамести на земята.
— И какво ще правим сега, Мика? — поиска да знае Олей. — Ще нападаме ли?
— Да нападаме ли? Да не ти се е прищяло да пукнеш? Разбира се, че няма да ги нападаме! — отвърна Лекман.
— Но те са само едни проклети орки!
— Само проклети орки? Говориш за най-добрите войници в цяла Центразия — след нас! Помисли си само какво направиха с теб! — Той се захили злобно. — За тези орки имаш предвид?
Олей му хвърли убийствен поглед.
— И преди сме ги трепали на купчини.
— Да, но никога не сме излизали срещу цяла дружина — не и в открит бой. Знаеш го добре.
— Добре де, Мика, все пак, к’во ще праим? — обади се Блаан.
— Размърдайте си мозъците. — Той погледна едрия мъж и въздъхна. — Поне тези от вас, които имат такъв. Ще се придържаме към изпитаната тактика. Ще чакаме търпеливо и ще ги издебваме поотделно или на малки групи. Ако играем по нашите правила, накрая ще натъпчем джобовете си със злато.
— Вече не става въпрос за злато — изръмжа Олей. — Аз си искам отмъщението.
— Хубаво де — все тая. Аз също бих искал да сложа ръка на онези животинки. Но защо да не получим и наградата? Отмъщението е сладко, но храната и пиячката също.