— Моля, не забравяйте, че те също са наши гости — припомни им Кеппатаун.
— Разбира се — увери го Страк. — Ние не се бием със сънародници.
— Освен ако те не решат да се бият с нас — добави Койла.
Кеппатаун изглеждаше засегнат, но премълча.
Оркът ги доближи. Виждаше се, че държи ръцете си надалеч от оръжията. Опитваше се да изглежда спокоен.
— Добра среща! — поздрави ги той.
Страк отвърна на поздрава. Останалите Върколаци се задоволиха с предпазливи кимвалия.
— Аз съм Мелокс — представи се оркът, — водач на нашата група. Изненадан съм да ви видя тук.
— Чувствата ни са взаимни. Аз съм Страк.
— Така си и помислих. Върколаците, нали?
— И какво от това?
— Ние също напуснахме ордата на Дженеста. Но не сме от една дружина. Събрахме се по-късно. Пехотинци сме.
— И как се стигна до това? — попита Алфрей.
— Ами, когато си дезертьор, какво друго ти остава. Трябва да се яде. Всъщност същото може да се каже и за вас. Без да се обиждате.
— Никой не се обижда — успокои го Страк. — И никой не ви съди. Живеем в трудни времена.
— Защо напуснахте Дженеста? — попита Койла.
— По същата причина, по която и вие, предполагам. Не можехме да издържаме повече.
— Е, при нас не беше точно така. Но едва ли има значение.
— Ние смятаме, че това, което сме направили, е съвсем редно. Рано или късно щеше да стане. — Той кимна към кервана. — Капитане, готови сме да зарежем тази работа в мига, когато ни вземете при себе си.
— Не ми трябват попълнения — рече му Страк. Тонът му беше враждебен.
— Но нали затова дезертирахте? За да се обърнете срещу Дженеста. Да върнете нещата такива, каквито бяха някога?
— Не.
— Всички мислят обратното.
— Значи грешат.
Настъпи напрегната тишина. Прекъсна я Джъп:
— Викат те.
Другарите на водача му махаха.
— Може би ще си поговорим по-късно — рече Мелокс.
— Днес си тръгваме — отряза го Страк.
— Хубаво. Ваша воля. Но ако промените решението си и решите да ни вземете… — Той се обърна и си тръгна.
— Желая ви късмет! — извика Койла след него. — Страк, беше малко грубичък с него.
— Аз не предвождам кръстоносен поход, вече ти го казах.
— Изглежда не всички са на същото мнение.
— Още един посетител — изръмжа Хаскеер.
Кеппатаун се засмя.
— Тъкмо исках да ви запозная с него.
Съществото, което се приближи към тях, бе с късо и яко телце, ала същевременно изглеждаше крехко на вид. Имаше женски черти, сочни устни, замечтани, леко присвити очи и гладка, бледа кожа. Носът му стърчеше напред и нагоре. Ушите му бяха дребни и прилепнали назад. Зелената шапка не покриваше напълно черния му перчем. Туниката и гамашите му също бяха зелени, но най-забележим бе широкият кожен колан с блестяща катарама и черната пелерина, която му стигаше до прасците. Меките, високи до глезените ботуши, които носеше, завършваха отпред със закривени върхове и бяха добре известни с прозвището «пиксовски ботушки».
Невъзможно бе да се определи възрастта му, защото по принцип членовете на тази раса имаха детски личица. Гласът също не би могъл да я подскаже. Той бе тъничък, почти писклив, макар че съществото говореше с увереността на зрял и кипял индивид.
— Кеппатаун! — поде то. — Радвам се да те видя отново, старче! Ами кракът ти! — добави пиксът пискливо. — Какво невероятно подобрение! Но това е наистина чудесно! — Той намигна мелодраматично. — Много ти отива.
Кеппатаун също се разсмя и улови протегнатите ръце на пикса. Бяха съвсем мънички, в сравнение с неговите.
— Добре дошъл при нас. И аз се радвам да те видя. — Той завъртя госта към останалите. — Запознай се с моите приятели, Върколаците.
— Чувал съм за вас — възкликна оживено пиксът. — Не сте ли едни изгнаници?
— Това е Страк, капитанът на дружината — обясни Кеппатаун. — Страк, това е Катц, майстор-търговец.
— За мен е чест, капитане — Катц протегна ръка.
Страк я улови, но се сдържа да я раздруса, поизплашен от крехкия му вид.
— А-а, за мен също.
Останалите офицери също бяха представени поименно, а оръженосците вкупом. Катц само кимаше, без да им подава ръка. Предвидливо поведение, особено ако се вземеше предвид присъствието на Хаскеер. Последният имаше вид на някой, който спокойно би отхапал протегнатата ръчичка.
— Знаете ли, за народ с толкова страховита репутация, вие орките не изглеждате никак лоши — отбеляза Катц. — Открих го покрай моята свита. Чудесни спътници. Винаги готови да услужат, не създават проблеми и са най-добрата защита, която мога да си позволя. Ние, пиксите, не си падаме по битките, както сигурно знаете, защото ние…