Приличаше му на усойница, готова да удари. Той кимна, не смееше да проговори.
— Сигурен ли си? — Тя замълча и добави: — Разбира се, че си сигурен. Иначе нямаше да рискуваш да ми го кажеш.
— Няма причини да се съмняваме в лоялността на останалите укротители — побърза да вметне той.
— Както нямахме и причини да се съмняваме в Глозелан — подигра му се тя.
— Можем да ги сменим, ако храните някакви подозрения — предложи угоднически той. — Все още разполагаме с достатъчно дракони. Що се отнася до новата придворна укротителка, има няколко кандидатури…
— Всички укротители са бруни. Как бих могла да им се доверявам? Трябва да се проведе чистка сред тях.
— Ваше Величество?
— Първо Върколаците, после ловците на глави, които пратих след тях, сега придворната укротителка. — Тя го фиксира с вледеняващ поглед. — И през цялото това време армията ми се топи. Как стана така, че се заобиколих с предатели и страхливци?
Въпрос, на който той не би посмял да отговори. Мерсадион полагаше отчаяни усилия да избягва погледа й.
— Милейди, приемете го като прочистване на редиците. Тези, които останаха, несъмнено са най-верните ви поданици.
Тя се изсмя. За миг той мярна белите й зъби. Очите й излъчваха злоба.
Генералът си позволи една плаха усмивка.
Дженеста се изправи рязко и, без да скрива усмивката си, рече:
— Мерсадион, не си мисли, че виждам нещо смешно в това.
Лицето му помръкна.
— Говориш с мен като политик. Опитваш се да ме убедиш, че чашата е наполовина пълна. — Тя продължи да го разглежда, но сега от усмивката й нямаше и следа. — Но ти си само един орк. Когато въпросът опре до мислене, не те бива особено. Нека аз ти кажа защо в армията ми има предатели. Защото офицерите не прилагат сурово дисциплината. И всичко в края на краищата опира до теб.
Мерсадион едва сега осъзна, че разговорът е тръгнал в крайно неприятна посока.
— Няма да понасям подобна разпуснатост — продължи Дженеста. — Това ти е последното предупреждение.
Въпреки че очакваше да чуе нещо подобно от нея, генералът не бе подготвен за онова, което последва.
Тя го наплю.
Храчката й попадна върху бузата му, под окото и покрай скулата до ухото. Постъпката й го втрещи и обърка и той не знаеше как да реагира.
Сетне почувства на бузата си топлина. Лицето му от същата страна пламна. Той потрепери и вдигна ръка, но докосването само влоши усещането по засегнатата кожа. След секунди тя стана още по-топла, като хиляди мънички игли, които го бодяха едновременно.
Дженеста го разглеждаше с любопитство. Очевидно се забавляваше.
Паренето се превърна в раздираща болка, сякаш го бяха залели с киселина. Той изгуби самообладание и изкрещя. Лицето му се покриваше с мехури. Замириса на изгоряла плът. Болката стана нетърпима. Писъците му отекнаха надалеч.
— Последно предупреждение — повтори тя, произнасяйки отчетливо думите. — Помисли върху него. — После му махна презрително да си върви.
Превит от мъчителни терзания, с димящо в жълтеникави изпарения лице, той се отправи слепешката навън. За миг, докато падаше чергилото, Дженеста го зърна да тича към близката каца с вода. Околностите се огласяха от неговия вой.
Като че ли след това, което направи с него, малко й поолекна. Но този път генералът почти бе стигнал до границата, отвъд която лесно щеше да се раздели с живота си. Тя въздъхна и се зае да обмисля положението. Малко по-късно бе прекъсната от неколцина изплашени телохранители, които водеха със себе си пленник. Бяха го оковали във вериги по нейно нареждане — поредната възможност да възстанови силите си, макар и само временно. Лошото й настроение се поразсея, когато видя какво й водят този път.
Толкова много и различни раси, които да пробуждат и без това несекващия й апетит.
Никога досега не бе имала възможност да се забавлява с непи. Нимфи от пасищата и горите, тези свенливи същества се срещаха изключително рядко. Екземплярът пред нея бе наистина красив. Женска, висока за своя вид, близо метър на ръст, с лъскава, почти прозрачна кожа и деликатни черти на лицето.
Някои твърдяха, че непите имат по две сърца. Проучването на този въпрос щеше да откъсне мислите й от неприятностите.
Дъждът най-сетне бе спрял.
Страк разпореди кратка почивка и дружината се разположи на брега на Норентелия. Спускаше се здрач и небето бе забулено в мрак и ниски, буреносни облаци над черния, развълнуван от вятъра океан.
След като се нахраниха, Койла и Страк се отдалечиха от останалите. Приседнаха на конските покривала и започнаха да си подават манерка с вино, което им бяха подарили кентаврите. Отначало заговориха за нападението на гремлините. Но постепенно умората и алкохолът си казаха своето и желанието на Страк да сподели с някого онова, което го измъчваше, нарасна. Той насочи разговора към странните си сънища. Малко след това Койла вече знаеше всичко.