— Сигурен ли си, че не си виждал наяве мястото, което сънуваш? — попита го тя.
— Със сигурност. Казвам го заради промените в климата. Кога сме виждали Марас-Дантия такава, каквато е била някога?
— В такъв случай може сам си го измислил — подметна тя. — Умът ти е създал страна, в която би искал да бъдеш.
— Което е малко по-различен начин да намекнеш, че съм се побъркал.
— Не! Нямах това предвид. Страк, ти не си умопобъркан. Но след като целият свят се е обърнал с краката нагоре, нищо чудно да…
— Не мисля, че е това. Както вече ти казах, тези сънища, или каквото и да са, са толкова истински, сякаш съм буден. Е, почти.
— И всеки път ли срещаш една и съща женска?
— Да. Но не само я виждам. Аз… разговарям с нея. Сякаш е наяве. Повечето от онова, което ми казва обаче, ми звучи напълно безсмислено.
— Това е обичайно при сънищата — успокои го Койла. — И тя не е някоя, която познаваш?
— Щях да си спомня, повярвай ми.
— Казваш, че разговаряш с нея като наяве. Но това са сънища, Страк.
— Така ли мислиш? Наричам ги сънища само защото не се сещам за по-подходяща дума.
— Навестяват те, докато спиш, нали? Какво друго са тогава според теб?
— Ами… свързани са с едно странно усещане. Не зная обаче как да го опиша. Трябва сама да го изпиташ.
— Хайде да изясним нещата — обяви тя, като вдигна ръка. — Искаш да кажеш, че това е нещо, което се случва с теб, така ли?
— То е като… Знаеш ли, когато човек спи, той премахва всички бариери и тогава… тогава допуска случването му.
— Чуй се само какви ги приказваш. В това няма никакъв смисъл.
— Само дето вече ме е страх да заспивам.
— Тези… сънища всеки път, когато заспиш, ли ти се явяват?
— Не, не всеки път. И това само влошава нещата. Все едно, че хвърлям зарове, преди да затворя очи.
Тя обмисли внимателно думите му.
— Щом не са сънища, има само още една възможност. Дали пък не е някакъв вид магьосническа атака?
— От Дженеста ли?
Койла кимна.
— Мислих и за това, разбира се. Според теб в състояние ли е да го направи?
— Кой знае…
— Но защо й е нужно подобно нещо? Какъв е смисълът?
— Да те накара да повярваш, че си се побъркал. Да посее семето на съмнението в ума ти, да срине защитите ти.
— И това си помислих, но не ми се вярва. Както ти казах, в известен смисъл тези сънища са… приятни. Трябва да призная, че дори укрепиха волята ми и желанието да действам. Какъв интерес би имала Дженеста от това?
— Не съм казал, че е тя, споменах го като възможност. Кой знае какви мисли се въртят из извратения й ум.
— Виж, тук съм съгласен. Според мен тя би прибягнала до по-директен подход. — Той погледна внимателно Койла, въздъхна и добави. — Но това не е всичко.
— Хъм?
— Сънищата не са единственото странно нещо. Има и друго.
— И какво е то?
Страк си пое дъх.
— Помниш ли онази история за Хаскеер и звездите. Той твърдеше, че ги чул да «пеят».
— Това беше от треската.
— Аз нямах треска.
Нужни й бяха няколко секунди да осмисли какво й казва.
— Значи и ти? — попита накрая.
— И аз — кимна уморено той.
— Богове, доста неща си таил в себе си.
— Сега вече мислиш ли, че ми хлопа дъската?
— Ако си луд, значи и Хаскеер е полудял. Така че… — Тя се засмя. — И как по-точно ти пеят? Можеш ли да го опишеш по-подробно?
— Трудно е. И то е като сънищата, нещо, което не подлежи на обяснение. — Той посегна неволно към кесията на колана си. Беше му станало навик да докосва звездите. Като благоговеен жест пред силен амулет. Сигурно щеше да му е трудно да обясни защо толкова много се бои да не ги изгуби.
— Значи дължа на Хаскеер извинение — заяви тя. — Подозирах го. И другите също.
— Откакто стана това, аз също гледам по друг начин на нещата — призна Страк. — Но не му го казвай. Не казвай на никого.
— Защо?
— Едва ли ще прозвучи вдъхновяващо, нали?
— Но защо каза на мен?
— Предположих, че ще искаш да ме изслушаш. И че ще бъдеш откровена с мен, ако сметнеш, че съм се побъркал.
— Казах ти вече, че не си. Нещо странно се случва с теб, в това няма съмнение, но не ми прилича на лудост.