— Точно така — съгласи се десетникът. — Сигурно няма да сме последните, които ще се съберат под знамената му. Чувал съм и други да си шепнат, че са готови да идат при него. Стига приказки, да преминем към действия!
— А вярно ли е, че боговете са го пратили да ни освободи? — чу се друг глас.
Десетникът огледа лицата на останалите.
— Не зная дали е вярно. Но поне що се отнася до нас, той си е пратеник на небесата. Да се съюзим с него!
Това бе достатъчно другите да вземат решение.
— Следвай Страк! — извика им десетникът и те отвърнаха единогласно на призива:
— Следвай Страк!
10.
Непрогледен мрак. Никакъв звук, нито мирис. Празно пространство.
Точица светлина. Тя започна да се увеличава така бързо, сякаш той летеше към отвора на бездънен кладенец, от скоростта му се зави свят.
Изведнъж го заля вълна различни усещания.
Ярка светлина, топъл бриз върху кожата, миризмата на мокра от дъжд трева, плясък на вълни.
Осъзна, че стиска нещо в ръка. Погледна надолу и установи, че държи тояга. Беше стъпил върху червеникави, грубо издялани дъски. Вдигна глава и се огледа.
Намираше се в самия край на малък пристан, отвъд който се простираше равна водна шир. Слънчеви лъчи трепкаха върху огледалната повърхност и отблясъците им го заслепяваха. Брегът на езерото бе обрасъл с надвиснали дървета и храсти. Денят бе ясен и ведър, огласян от песни на птички.
— Добре дошъл отново, мечтателю.
Той се извърна бързо.
Тя стоеше там. Изправена, с горда осанка, великолепна. В ръката си стискаше тояга като неговата. На устните й трепкаше хладна усмивка.
Той понечи да отвърне нещо.
Неочаквано тя зае бойна стойка. Беше насочила тоягата си към него и я държеше на височината на гърдите, сякаш бе копие, разтворила широко крака. Тялото й бе като изопната струна.
Ударът дойде, преди той да го забележи. Само благодарение на инстинкта си успя да вдигне ръка и да го парира частично.
Беше втрещен.
Тя отстъпи назад, размаха тоягата и нападна отново. Той отново отби удара, като този път почувства сътресението от сблъсъка в цялото си тяло. Тя приклекна, опита да го нападне ниско, но и този път той успя да я спре.
— Събуди се! — извика тя, докато подскачаше извън обсега му. Сега вече се усмихваше и очите й блестяха. Изведнъж се досети, че атаката не е преднамерена. Женската му оказваше огромната — според представите на техния народ — чест да участва в престорен дуел. Макар че никоя друга раса не би го сметнала за чест, при орките не беше рядкост по време на подобни двубои да получават сериозни счупвания и дори фатални наранявания.
— Спри да се защитаваш и започни да се биеш! — извика му тя, потвърждавайки подозренията му. — Не съм те поканила само да ми парираш ударите!
С дефанзивната си игра той почти я бе обидил. Сега най-сетне беше наясно с положението.
Хвърли се напред и я подкоси през краката. Ако я беше уцелил, щеше да я повали. Но тя подскочи пъргаво, високо над тоягата му и незабавно отвърна. Размина му се по чудо.
Двамата започнаха да обикалят в кръг, стараейки се да не се разкриват пред противника.
Тя замахна от високо към главата му. Той парира с единия край на тоягата, рискувайки да я строши, но за щастие краят на нейната тояга отскочи от неговата. Почти веднага той я мушна с другия край в гърдите и щеше да й изкара въздуха, ако тя не бе съумяла да отбие удара.
Отговорът й бе дъжд от тежки удари, които го принудиха да развърти тоягата си като полудял, за да успее да ги отбие. Всичките му опити за контраатака бяха потушавани в зародиш.
Двамата отново се разделиха.
Играта започваше да му харесва. Вълнението от боя изпълваше тялото му, ускоряваше мислите му и превръщаше краката му в пружини. Женската беше изумително добра, мечта за всеки орк, търсещ подходящ партньор за упражнения.
Отново се срещнаха. Той клекна и повтори опита си да я помете. Тя подскочи и се завъртя. Тоягите им се срещнаха във въздуха. Той размаха своята, удари и отстъпи. Тя се топеше под ударите му като сняг, сетне се възстановяваше светкавично и на свой ред го засипваше с удари. Двамата притичваха напред-назад по пристана, ту печелеха територия от противника, ту я връщаха обратно.
После тя замахна към рамото му. Той се отдръпна, тоягата й удари един от стърчащите колове на пристана и се строши в него.
Той я улови за ръката и двамата се разсмяха.
Тя захвърли настрани строшената тояга.
— Да речем, че сме наравно?
Той кимна и захвърли своето оръжие.
— Ама и теб си те бива с оръжието — рече запъхтяно тя.