Страк не захапа кукичката. Пък и в известен смисъл главнокомандващият имаше право.
Разговорът бе прекъснат от приближаването на още двама човеци — жена в зряла възраст и дете.
Тя беше висока и стройна, с дълга черна коса, прихваната с изящен обръч, инкрустиран със скъпоценни камъни. Имаше лазурносини очи, които пасваха чудесно на златистата й туника и меките кожени обувки. Лицето й бе открито и излъчваше доброта. Доколкото Страк можеше да определи, вероятно сред народа си тя се славеше като красавица.
— Това е Криста Галби, нашата Върховна жрица — представи я Трейлор.
Страк също се представи. Тя му подаде ръка. Жестът й го изненада. Не беше привикнал с човешките обичаи. Но въпреки това пое ръката й, оглеждайки с любопитство елегантните издължени пръсти. Кожата й бе мека и податлива. Страк едва успя да прикрие отвращението си.
— Това са прочутите Върколаци — съобщи й Трейлор.
— Наистина? — изненада се жрицата. — Подочух, че сте натрили носовете на някои неприятели.
— Само когато ни пречеха да си свършим работата — рече Койла.
Криста се разсмя. Смехът й беше искрен, непресторен.
— Добре казано! Въпреки че аз лично не одобрявам насилието. Освен ако не е за справедлива кауза — добави тя и положи ръка върху главата на момчето. — Запознайте се с моя син, Айдан.
Нямаше никакво съмнение, че детето е нейно, дори за незапознати с въпроса, като орките. Чертите на двамата бяха сходни. Страк прецени, че детето е на седем или осем сезона.
Той забеляза, че Криста Галби очевидно се ползва с авторитет. В нейно присъствие другите, дори главнокомандващият, се държаха по различен начин.
— Каква е целта на вашето посещение? — поинтересува се тя.
Страк нямаше възможност да отговори, тъй като го изпревари съветникът Яндел.
— Страк и орките му се нуждаят от защита — той погледна към Релстон. — Главнокомандващият имаше някои възражения по въпроса.
— Прав е, че се грижи толкова усърдно за нашата сигурност — похвали го тактично тя, — за което трябва да сме му благодарни.
Страк предполагаше, че присъства на спор между духовната и светската власт в града. Помисли си колко добре се справя жената.
— Но не виждам причини да се съмняваме в добрите намерения на нашите гости — продължи тя. — Принцип на нашата община е да посреща с добре дошли всички, които не таят зли намерения.
Двамата старейшини кимнаха в знак на съгласие.
— Ето защо, аз ще поема отговорността за тяхното допускане в селището и ще ги разведа наоколо. Съгласен ли сте, капитане?
— Това е всичко, от което се нуждаем — потвърди Страк.
Релстон продължаваше да се колебае.
— Необходим ли ви е ескорт, госпожо? — попита той.
— Не, главнокомандващ, няма нужда.
Той си тръгна, като ги изгледа още веднъж на прощаване.
— Трябва да го извините — рече тя на Върколаците. — Релстон е добър военен, но му липсва… нека го наречем склонност за общуване с другите народи. Не всички сме като него.
Койла реши да смени темата.
— В градчето цари голямо оживление. Можем ли да попитаме какво става?
Жрицата посочи към магичния гейзер, чиято дъга се извиваше над покривите.
— Всичко, което вършим, се върти около това.
— И кога се започна? — попита Алфрей.
— Имало е съвсем слаби изблици, в началото, когато са основали селището. Тогава аз съм била съвсем малка, почти колкото Айдан. Тъкмо по тази причина всъщност е било избрано и мястото. По-късно цепнатината започнала да се разширява.
— Изтичането на такова количество енергия не влияе ли зле на околните земи? — попита Джъп.
— Много зле наистина. Но досега не сме открили начин да я укротим. Ето защо се насочихме към друго решение.
— И какво е то?
Тя ги погледна, сякаш претегляше нещо в ума си, след това изглежда взе решение, защото каза:
— Ще ви покажа. Айдан, връщай се да учиш — наведе се тя към сина си. Беше очевидно, че момчето предпочита да остане, но не посмя да се възпротиви. Те го изпроводиха с поглед, докато подтичваше по улицата.
Криста поведе Върколаците в друга посока.
Докато вървяха, Джъп се изравни със Страк и подметна:
— Какъв ден само…
Страк кимна едва забележимо. Даваше си сметка, че трябва да действат бързо, ако искат да се сдобият с онова, за което бяха дошли.
Върховната жрица ги отведе в самата сърцевина на селището. По пътя те всички бяха обект на всеобщо любопитство, но нямаше никакви враждебни прояви. Най-сетне стигнаха до недовършения храм.
Сградата, макар и все още в строеж, беше впечатляваща. За облицовка използваха мрамор, а колоните на входа — по шест от двете страни — бяха дебели като дънери. Няколко широки стъпала отвеждаха при двойната порта, която се охраняваше от часовои с пики. Залата вътре бе озарена от факли и фенери, а отворите в стените бяха прикрити с онзи рядък и безценен материал — цветното стъкло. Стотици мъже и жени работеха в сградата и по дървеното скеле, което я обхващаше. Пристигаха цели каруци с материали.