— Аз вярвам на Катц. Пък и този храм не го вдигат току-така.
— Може да са преместили звездата някъде другаде.
— Няма да разберем, докато не се опитаме да я намерим.
— Как? Да влезем в храма и да попитаме?
— Ако ми разрешиш, ще ида да поогледам.
— Рисковано е.
— Зная. Но откога подобни неща започнаха да ни спират?
— Е, добре — въздъхна той уморено. — Но не сега, ще изчакаме подходящ момент.
— Добре — съгласи се тя. После понечи да добави нещо, но се отказа.
Двамата отново се заеха да оглеждат армията отвън.
Пред стените на Гривеста гледка, в най-широката част на долината, Кимбал Хоброу крачеше между редовете на своята армия, придружаван от дъщеря си Милост. Някои от войниците го подкрепяха с възторжени възгласи, други го молеха да ги благослови.
— Провалът на първия щурм е разочарование — призна той на дъщеря си, — но поне изтребихме малко от онези негодници. Всемогъщият Бог отново се показа милостив към нас. Доведе ни тук преди Блудницата.
— И Върколаците също са вътре. Той ни ги поднася на тепсия, тате.
— Да, Той е справедлив, дъще. Подкрепени от Неговата воля, скоро ще прочистим това гнездо на змии.
Тя плесна с ръце като дете, на което са обещали играчка.
— Ако се наложи, ще построим обсадни машини, за да влезем вътре — допълни Хоброу.
Стигнаха до тълпа блюстители, събрани около тарга за наказания. Мъжете се отдръпнаха пред тях. На таргата, проснат по очи, лежеше мъж с окървавен гръб.
— Какво е престъплението му? — попита Хоброу блюстителя с камшика.
— Уплаха пред лицето на врага, почитаеми господине. Избягал е по време на битката в селището.
— Нека сега си получи заслуженото. Нека всички видят какво ги очаква, ако обърнат гръб на нашите врагове! Продължете наказанието!
Мъжът с камшика отново замахна.
Милост искаше да остане още малко и да погледа. Баща й не обичаше да отказва на подобни желания.
14.
Колкото повече Страк се запознаваше с отбранителните възможности на селището, толкова повече се убеждаваше, че Гривеста гледка е зле защитена.
Крачеше по една от улиците в компанията на главнокомандващ Релстон. Последният не бе променил кой знае колко отношението си към орките, но все пак бе поомекнал, след като му спасиха живота. Страк трябваше да признае, че изпитва известно уважение към този човек, нагърбил се с почти непосилна задача.
По-изненадващо бе, че предположението на Койла за десет процента военни сред населението на селището се оказа оптимистично. Опитните воини зад стените Гривеста гледка се брояха на пръсти.
Стигнаха до група граждани, които се обучаваха в ръкопашен бой с дървени мечове. Наглеждаше ги един от войниците. Не беше необходимо да ги наблюдават повече от минута, за да стигнат до извода, че подготовката им е на съвсем начален етап.
— Виж с какво се налага да работя — рече му Релстон.
— И как се стигна до това положение?
— Ами, никога не е било различно. Наследство от основателите. Колонията е изградена на принципа на хармонията и дори тези, които избират войнишката професия, трябва да се съгласят с това. Но времената се промениха. Винаги са били тежки, но през последните години опасностите се увеличиха. Нашите сили не са в състояние да отвърнат на заплахата. Пък и сега всичко се влага в строежа на храма — пари, работна ръка. Боя се, че скоро ще заплатим скъпо за това.
Това бе най-дългата реч, която Страк бе чувал от него.
— Да, живеем в размирни времена — подметна той една от любимите си фрази. — Но сега по-важното е да помислим как да увеличим боеспособността на контингента. Предлагам да разделя моята малка армия на пет или шест подвижни отряда. По такъв начин ще могат да оказват помощ на различни места.
— Да, ще бъдат нещо като гръбнак на гражданството. Какво пък. Съгласен съм. Съобщи ми, ако мога да помогна с нещо.
— Има с какво и то още сега.
— И кое е то?
— Кажи ми къде да открия Върховната жрица.
— Не е тайна. Иди зад храма. Там от другата страна на улицата ще видиш две къщи. Тя живее в първата.
Страк му благодари и двамата се разделиха.
Следвайки указанията, той лесно намери къщата. Беше голяма и хубава. Бе построена предимно от камък и той предположи, че съответства на високото положение на стопанката си. Не се наложи да тропа на вратата. Криста бе отвън, в градината. Детето й играеше наблизо.
Тя зърна Страк да се приближава и го поздрави.
— Добра среща! — отвърна той. — Безпокоя ли те?