— Може би така са пожелали боговете. Трябва да се научиш да се подчиняваш на волята им, Страк.
— А моята воля? Аз нямам ли право на глас?
— Нашата воля не е по-маловажна от тази на боговете, защото я използваме, за да осъществяваме плановете си. — Криста помисли за миг. — Тези странни изживявания, които си имал… — тя забеляза, че той се кани да възрази, — и които не смееш да признаеш. Наскоро ли се появиха?
— Може да съм имал едно-две странни съновидения — предаде се Страк. — Но мисля, че за другото грешиш. Както ти казах, аз съм войник, а не магьосник.
— Значи е започнало наскоро — продължи тя, без да обръща внимание на обясненията му. — След като не си забелязвал преди това у себе си подобни способности, нещо те е предизвикало. Разбира се, възможно е и да греша — добави тя усмихнато.
— Трябва да тръгвам — рече той.
— Надявам се, не заради думите ми. Защото, дори и да съм права, в това, което се случва с теб, няма нищо лошо. Може да бъде каменист път или благословия — всичко зависи от теб.
— Не е заради думите ти — увери я той. — Чакат ме при стените.
— Ще ми се пак да поговорим. — Той не отговори и тя добави: — Защо всъщност дойде?
— Без особена причина. Просто минавах.
Страк си тръгна, борейки се с гузната си съвест. Надяваше се поне, че е осигурил на Койла достатъчно време, за да се завърти из храма.
Койла вече трябваше да е излязла от храма, а тя дори не бе успяла още да проникне в него.
Страк се бе съгласил, че моментът е подходящ. За първи път работата по храма бе преустановена и работниците бяха прехвърлени на други места покрай стената. Самият Страк бе отишъл да задържи Криста Галби и да й попречи да се появи неочаквано в храма. Но оставаха проклетите пазачи.
Бяха четирима и патрулираха по двойки. Двама оставаха при вратата, а другите двама обикаляха цялата постройка. Приклекнала зад един храсталак от другата страна на улицата, Койла изчакваше вече час подходяща възможност, но такава все не й се удаваше. Ако не успееше в близките няколко минути, щеше да се наложи да се откаже.
Ала едва щом си го помисли, и настъпи обратът. Появиха се нови четирима пазачи, за да сменят старите. Те спряха в подножието на стъпалата, а досегашните пазачи се спуснаха при тях. Вратите останаха без охрана. Ако се придвижваше бързо, спотайвайки се в сенките, тя можеше да се шмугне вътре, преди новата смяна да поеме охраната. Но достатъчно бе един от войниците да се обърне случайно и щеше да я забележи. Рискът бе голям, но друга възможност едва ли щеше да се появи.
Тя реши да го поеме. Приведе се и притича бързо улицата. Изкатери на един дъх стъпалата и се скри зад една от колоните. Огледа се и хукна към вратата. За щастие я бяха оставили отключена. Изглежда никой не смяташе за необходимо да я залоства, след като наблизо имаше постове. Голямата кръгла дръжка се завъртя с лекота и Койла побутна вратата навътре, а сетне се пъхна през процепа.
Замря съвършено неподвижно и се ослуша дали няма някой. След като не долови никакъв шум, тя пристъпи напред и се озърна. Нямаше фенери, нито горящи свещи, но светлината от недовършения покрив и остъклените прозорци бе достатъчна, за да се ориентира. В сумрака различи оскъдно обзавеждане — няколко реда пейки и недовършен олтар. Вътре също имаше колони, по-тънки от външните, издигнати, за да подпират недовършения покрив. До самия олтар и близо до широкия прозорец имаше още една, по-дебела и по-къса колона. Койла се доближи до нея и едва сега забеляза, че върху плоския й връх е положено нещо. То бе поставено така, че да могат да го виждат седящите на пейките. Тъй като й се искаше да разгледа предмета по-добре, тя се покатери на олтара.
Изглежда бе открила звездата. Не успя да я разгледа подробно, но й се стори, че е червена, и със сигурност имаше повече лъчи от останалите.
Това бе всичко, което й трябваше да знае засега. Слезе от олтара и се отправи назад към вратата. Отвори я безшумно, само колкото да надзърне. Сетне замръзна. Двама от пазачите стояха само на няколко крачки, обърнати с гръб към нея. А най-лошото бе, че в подножието на стъпалата разговаряха Върховната жрица и главнокомандващият Релстон. Молейки се да не я забележат, тя затвори внимателно вратата и отстъпи назад.
Събитията налагаха да вземе светкавично решение. Тя огледа масивната постройка. Единствената възможност, която й оставаше, не бе никак лесна.
Върна се при олтара и премери с поглед разстоянието. Дори изправена на пръсти, пак не можеше да достигне ръба на широката колона. Но сметна, че ако се засили няколко крачки и подскочи, ще успее. Въпросът бе дали щеше да се задържи за ръба и дали стената на колоната е достатъчно грапава, за да се запъне с крака за нея. Две големи въпросителни.