Тя се отдръпна до другия край на олтара, втренчи поглед в колоната, пое си дъх и се затича. Още докато скачаше, хрумна й ужасяващата мисъл, че колоната може да се прекатури и пазачите със сигурност щяха да я чуят.
Но късметът бе на нейна страна. Пръстите й се вкопчиха болезнено в ръба. Ботушите й задраскаха по заоблената стена. Колоната дори не помръдна. Още едно последно усилие и тя се озова отгоре, приклекнала до звездата. Наистина беше звезда, сега вече я виждаше съвсем ясно. Беше червена, както й се бе сторило одеве, и имаше поне девет щръкнали във всички посоки лъчи.
За миг я завладя изкушението да я вземе. После здравият разум надделя.
Все още не беше приключила. Следващата стъпка бе да се прехвърли от колоната на зарешетения с дъски прозорец, който, за неин късмет, имаше широк перваз. Разстоянието се оказа по-голямо, отколкото бе предполагала, и, разбира се, тук нямаше как да се засили. Но и връщане назад нямаше. Тя напрегна мускули и скочи. Отново успя да се вкопчи в ръба, но се блъсна в стената и едва не се свлече надолу. Със сетни сили се изтегли нагоре и се закрепи на перваза.
Извади нож и се зае да измъква пироните, с които бе закована една от дъските. Не беше никак лесно и й отне повече време, отколкото предполагаше. Когато приключи, освободи дъската и я пъхна през отвора навън, където имаше скеле. След това я последва. Това също бе доста трудно — отворът бе тесен дори за дребното й тяло.
Най-сетне се озова задъхана на скелето. Ала и сега я чакаше още работа. Първо трябваше да върне дъската на мястото й, за да не проличи, че някой е нахлувал в храма. Като свърши, се спусна по скелето и се шмугна в храсталаците отзад. Докато излизаше на улицата, си помисли, че никога не би се захванала с обирджийство.
Изправена в колесницата, Дженеста подхвърляше късове сурово месо на малкото ято лешояди.
Поне десетина от зловещите птици подхвръкваха наблизо, боричкайки се за плячката, която обикновено поглъщаха наведнъж.
— Не са ли прекрасни? — попита тя ентусиазирано.
Мерсадион изръмжа нещо неразбираемо и втренчи поглед в харпиите. Намираше черната им кожа, прилеповидните криле и острите назъбени клюнове за отвратителни. Ала никога не би посмял да го признае пред господарката си.
Беше свалил превръзката от лицето си, но раната го караше да се чувства потиснат и унизен. Виолетови мехури красяха дясната част на лицето му, а плътта под тях бе провиснала като краища на изгоряла свещ.
От своя страна Дженеста изпитваше нескрита гордост от работата си върху лицето му и дори настояваше да язди от лявата й страна, за да може да й се наслаждава постоянно.
— Знаеш ли — подхвърли тя, — в началото бях ядосана заради онзи провал. Когато позволихме на Хоброу и армията му да ни изпреварят при Гривеста гледка.
Ако би се осмелил, щеше да се разсмее на твърде мекото описание, което бе дала на ужасяващия си гняв, породен от споменатия «провал».
— Но сега вече започвам да виждам в него и нещо положително — продължи тя.
— Милейди?
— Генерале, чувал ли си някога израза «плъх в капан»? Това, че главните сили на нашия противник се намират в самия край на тесен полуостров, несъмнено ни осигурява известни предимства.
— Пък и по право пантеонистите от Гривеста гледка би трябвало да се съюзят с нас срещу общия противник.
— Ще ги приема, само ако ми е от полза. Сега не съм в настроение да обсъждам подобни дреболии.
Той се зачуди кога ли въобще е в такова настроение.
— Освен това — продължи усмихнато тя, — според съгледвачите нашите бегълци също са там. Скоро ще отсечем главата на повече от една змия, Мерсадион. Какво е съотношението между нашите и техните сили?
— Армията ни е по-голяма от тази на унистите, милейди. Дори пантеонистите да се изправят редом с тях срещу нас, пак ще сме по-силни. — Той обаче се надяваше това да не се случи.
Тя замълча, предвкусвайки удоволствието от предстоящото клане. Това дори можеше да е последната битка, след която щеше да спечели жадуваното господство. И най-вече — да осъществи мечтаното възмездие над Върколаците.
Късовете месо бяха свършили. Лешоядите започнаха да крякат за още.
— Досаждат ми — реши тя. — Повикай стрелците.
Койла се срещна със Страк при една от къщурките, които Релстон бе отредил за орките. Тук бяха също Алфрей, Джъп и Хаскеер. Страк искаше да й разкаже онова, което бе научил от Криста, но се наложи да изчака.