— И да последвам твоя пример? — възрази Дженеста. — Извади си главата от пясъка и се съюзи с мен. Тогава може би ще имаме по-големи възможности да възкресим древните традиции.
— Ние тук живеем според старите традиции, без да се налага да се подмазваме на човеците, нито да искаме от тях позволение. Ти обаче някой ден ще съжаляваш, задето се съюзяваш с тях.
— Майка ми сигурно щеше да е на друго мнение по въпроса.
— Прославената Вермеграм беше ненадмината в много неща, но преценката й не винаги бе най-точната. Ала нека не се заравяме в миналото. Сигурно не си ме повикала, за да си побъбрим. Защо ме безпокоиш?
— Исках да те попитам за нещо, което изгубих.
— И какво е то? Торба скъпоценни камъни? Инкрустирана със злато тоалетка? Твоята девственост?
Дженеста стисна юмруци, опитвайки се да овладее гнева си.
— Става въпрос за една реликва.
— Много загадъчно, Дженеста. И защо ми го казваш?
— Защото си помислих, че… може да си чувала къде се намира.
— Все още не си ми казала какво представлява.
— Това е предмет с голяма стойност за мен.
— Не ми помогна особено.
— Виж, Адпар, или знаеш за какво говоря, или не знаеш.
— Виждам, че си затруднена. Не ти се ще да издаваш подробности за тази «реликва», в случай че аз не знам нищо. Ако пък знам, бих могла да съм замесена в отмъкването й. В това ли ме обвиняваш?
— Не те обвинявам в нищо.
— Хубаво, защото нямам ни най-малка представа за какво говориш.
Дженеста не знаеше дали Адпар казва истината, или играе познатата игра. Ядосваше се, че след толкова много години още не е в състояние да разгадае това.
— Както и да е — махна тя с ръка. — Нека оставим този въпрос.
— Разбира се… ако е нещо, на което толкова много държиш… може би бих могла да ти бъда от полза.
— Ще те посъветвам да не се бъркаш в моите работи, Адпар. И ако разбера, че си взела нещо, което ми принадлежи…
— Знаеш ли, скъпа, изглеждаш ми малко бледа. Да не си болна?
— Не, не съм.
— Сигурно е заради топящата се сила в твоята част на страната. Но ние тук нямаме такива проблеми. Питам се дали не съществува някаква връзка? Искам да кажа, между онова, което си изгубила, и липсващата енергия. Да не е някой магически тотем? Или…
— Не се преструвай на невинна, Адпар. Направо ме вбесяваш, като говориш така!
— И ти — като ме подозираш в кражба!
— О, в името на боговете, върви и…
По лицето пробяга вълна. Тя се отблъсна от стената на ваната и отново се върна, разкривявайки допълнително образа.
— Виж какво направи! — ядоса се Адпар.
— Аз ли? По-скоро ти!
Сега в средата се образува малък водовъртеж, който бавно започна да се разширява. Скоро обаче се успокои — само за да разкрие появата на второ лице върху тъмночервената повърхност.
То също имаше искрящи очи и от трите, включително и Дженеста, притежаваше най-много човешки черти.
— Ето те и теб — произнесе с отвращение кралицата.
— Трябваше да се досетя — въздъхна Адпар.
— С вашите препирни безпокоите ефира — рече им новопристигналата.
— А ти ни безпокоиш с присъствието си — озъби се Дженеста.
— Защо не можем да си поговорим, без да ни досаждаш, Санара? — попита Адпар.
— Знаеш защо — връзката ни е твърде силна и няма никакъв начин да не бъда привлечена. Нали сме от една кръв?
— И това ако не е зла шега на боговете — промърмори недоволно Дженеста.
— Защо не попиташ Санара за безценната си реликва? — подхвърли Адпар.
— Много смешно.
— За какво говорите? — поиска да узнае Санара.
— Дженеста е изгубила нещо, което много държи да си върне.
— Стига, Адпар.
— Но защо не — от трите ни Санара е там, където съществуват най-големи резерви от магия.
— Престани да предизвикваш съдбата — сопна се Дженеста. — Не съм казвала, че реликвата има някаква връзка с магията!
— Дженеста, не съм сигурна, че бих искала да имам нещо общо с всичко това — отбеляза Санара. — Намирисва ми на опасна работа.
— О, я млъквай, самодоволна свиня!
— Крайно нелюбезно — намеси се Адпар с престорено съчувствие. — Санара и без това си има ужасни неприятности.
— Още по-добре!
Доволна от яда й, Адпар избухна в подигравателен смях. Санара също изглежда се готвеше да подхвърли нещо в този дух.
— И двете вървете по дяволите! — кресна Дженеста и стовари юмруци върху усмихнатите лица.
Изображенията се накъсаха и изчезнаха. От удара коричката се разтроши. Кръвта отдолу бе съвсем изстинала и хладни, лепкави капки се посипаха по лицето и дрехите й.