Протегна ръка и дръпна шнура на звънеца. В помещението влязоха двама оркски пазачи. Единият носеше под мишница чувал от зебло.
— Знаете какво трябва да правите — рече им тя. Говореше надменно, с досада в гласа. Дори не си направи труда да ги погледне.
Двамата се заеха да почистват окървавения олтар. Скоро напълниха чувала с останки и го отнесоха.
Обърнала им гръб, Дженеста отново дръпна шнура — този път два пъти.
Веднага щом орките излязоха, на вратата се появи елф. Той спря за миг на прага, втренчил изцъклен поглед в кървавия чувал, който изнасяха стражниците, сетне си придаде безстрастно изражение и тръгна към нея.
Той бе нов прислужник и също както при предишния, Дженеста не можеше да определи от какъв пол е. Всъщност, припомни си тя, за предишния вече знаеше. Може би трябваше да позабави малко темпото, инак скоро щеше да бъде трудно да й намират интересна прислуга.
Както го бяха научили, елфът се поклони на кралицата и се зае да й помага в обличането. Дженеста избра черни дрехи, каквито носеше винаги, когато напускаше замъка — плътно прилепнал кожен елек и бричове за езда, напъхани във високи ботуши. Накрая се заметна с дълго до петите наметало, съшито от кожата на горски мечки. Косата си прибра под черна кожена шапка.
Освободи прислужника с безцеремонен жест. Елфът заотстъпва заднешком, като се кланяше ниско.
Дженеста се приближи към масата до олтара и огледа колекцията си от плетени камшици. Избра един от любимите си, който напълно пасваше на тоалета. Преди да излезе, спря пред огледалото, за да провери крайния ефект.
Стражниците отвън тропнаха с токове, когато тя се появи, след това понечиха да я придружат, но тя ги освободи с нехаен жест. В другия край на коридора имаше озарено от трепкащи факли стълбище. Докато се изкачваше, тя повдигна полите на наметалото си, за да не изцапа краищата му.
При горната врата също имаше пазач, който побърза да й отвори. Веднага щом прекрачи прага, Дженеста се озова в просторен двор, затворен от високи крепостни стени, над които се издигаха кулите на замъка. Смрачаваше се и въздухът беше студен.
В самия център на кралския двор бе завързан дракон — един от предните му крака бе прикован с верига към дебел като бъчва метален стълб. Още една, също тежка и яка верига, тръгваше от стълба и обхващаше дънера на огромен дъб.
Муцуната на дракона бе заровена в малка планина фураж, смесица от сено, сяра, труповете на няколко овце и други вече неузнаваеми остатъци. Под опашката на летящото чудовище се бе образувала друга димяща планина от смлени кости и лъскави фекалии.
Дженеста притисна към носа си една парфюмирана кърпичка.
Насреща й закрачи укротителка. Беше облечена с кожен жакет и меки светлокафяви бричове, прибрани в ботуши с цвят на махагон. Почти всичко в дрехите й бе със светлокафяв или бежов оттенък, единствено шапката й беше бяла, пристегната със златист шнур под брадичката й. Необичайно висока дори за своята раса, тя крачеше с горда осанка, а лицето й излъчваше високомерие.
Дженеста отдавна хранеше интерес към бруните — расата на укротителите на дракони. Никога досега не й бяха пращали жена. Дали пък и тя, като нея самата, не беше хибрид между различни народи?
— Глозелан — произнесе Дженеста.
— Ваше Величество. — Господарката на дракона кимна едва забележимо с глава.
— Надявам се, че са ти обяснили какво се иска от теб?
— Да.
— Ясни ли са моите заповеди?
— Желаете един драконов патрул да издири вашата дружина — говореше с тънък и писклив глас.
— Да, става въпрос за Върколаците. Надявам се, давате си сметка колко е важна задачата ви?
Дори Глозелан да се чудеше защо кралицата настоява да издирят най-верните й хора, с нищо не го показа.
— Какво трябва да направим, ако ги открием, милейди?
Дженеста никак не хареса това «ако», но го остави да й мине покрай ушите.
— Точно тогава се надявам вие и хората ви да поемете инициативата. — Тя подбираше внимателно думите си. — В случай че забележите дружината на място, където лесно може да бъде заловена, ще предупредите наземните ни сили. Но ако съществува и най-малка опасност Върколаците да избягат, трябва да ги унищожите.
Глозелан повдига тънките си, сякаш изрисувани, вежди. Даваше си сметка обаче, че не може нито да коментира, нито да се възпротиви на заповедта.