— Остани при него — нареди й Страк. — Останалите да дойдат с мен.
Той ги отведе при голямата къща.
Войниците наизвадиха оръжията за близък бой. Повечето бяха избрали ножове. Страк предпочиташе комбинацията от меч и кинжал. Хаскеер се подпираше на секирата си.
Както вече знаеха, имаше само една врата. Скупчиха се около нея, като най-отпред бяха Страк, Хаскеер, Джъп и Алфрей.
Намираха се в покрайнините на голямо селище, принадлежащо на чужда раса, а наоколо цареше изумителна тишина. Страк неволно оприличи това спокойствие на спокойствието, което предхождаше всяка битка; тишината, която предшестваше смъртта.
— Напред! — изръмжа той.
Хаскеер повдигна чергилото.
Върколаците нахлуха в стаята и започнаха да секат и мушкат с бликнала в миг ярост, поваляйки всичко, което им се изпречваше на пътя. Тъпчеха коболдите, ритаха ги, пронизваха ги с мечовете си, прерязваха гърлата им или посичаха телата им със секири и кинжали. Общият хаос се подсилваше от виковете и писъците на жертвите. Много от тях загинаха, преди още да се надигнат. Но някои, които бяха спали в отсрещния край на помещението, успяха не само да станат, но и да организират нещо като отбрана. Касапницата постепенно се превърна в яростна ръкопашна схватка.
Въпреки напредналата си възраст, Алфрей подскачаше чевръсто и поваляше един след друг съпротивляващите се коболди. Хаскеер замахна със секирата си, разцепи главата на един коболд, завъртя се на пети и заби острието в корема на друг.
На Джъп се падна противник, въоръжен с рапира. Джъп изби оръжието му с един удар и заби меча си в окото му.
Клането секна също така внезапно, както беше започнало. Коболдите бяха изтребени до крак.
Страк обърса кръвта и потта от челото си.
— Бързо! — кресна той. — Намерете цилиндъра, преди да са дошли още!
Войниците се разпръснаха и започнаха да тършуват из къщата. Ровеха из дрехите на убитите, преобръщаха сламениците, разхвърляха във всички посоки вещите им.
Страк се наведе над един коболд, който се оказа не толкова мъртъв, отколкото очакваше. Коболдът се изправи рязко и понечи да го прободе с ножа си. Страк го натисна с коляно в гърдите и го промуши с меча си. Коболдът бе прикован мъртъв към земята. Страк продължи да тършува.
Вече се опасяваше, че всичките им усилия са напразни, когато Алфрей нададе вик.
Всички спряха и се обърнаха към него. Страк ги разблъска. Алфрей сочеше един посечен коболд. Цилиндърът се подаваше от пояса му.
Страк коленичи и побърза да го извади. Вдигна го високо и го огледа на светлината. Изглеждаше непокътнат.
Хаскеер подсмъркваше радостно.
— Никой не може да краде от орките!
— Да изчезваме! — просъска Страк.
Измъкнаха се навън и се затичаха към малката къща.
Този път гремлинът изглеждаше по-скоро възбуден, отколкото уплашен. И не можеше да свали очи от цилиндъра.
— Трябва да се махаме оттук! — подкани ги Джъп.
— А с него какво ще правим? — попита Хаскеер и посочи гремлина с меча си.
— Да, Страк — присъедини се Койла. — Какво ще правим с него?
Хаскеер вече имаше готово решение.
— Да го пречукаме и да се омитаме!
Гремлинът се сви уплашено.
Страк видимо се поколеба.
— Цилиндърът има огромно значение! — обади се неочаквано гремлинът. — За всички орки! Мога да ви помогна със знанията си!
— Лъжеш! — отряза го Хаскеер и го заплаши с меча. — Дайте да му клъцнем главата!
— В края на краищата — продължи разтреперано гремлинът — заради него ме отвлякоха коболдите.
— Какво? — подскочи Страк.
— За да им обясня за какво служи. Затова ме доведоха тук.
Страк се втренчи в лицето му. Още не беше сигурен дали гремлинът казва истината. И дали това може да има някакво значение за тях.
— Какво ще правим, Страк? — попита нетърпеливо Койла.
— Ще го вземем с нас — реши той. — А сега да изчезваме.
13.
Върколаците не изгубиха нито миг, щом получиха заповед да напуснат Черна скала. Завързаха гремлина с дълго въже и го повлякоха след тях. Когато най-сетне прехвърлиха първия хълм, нещастникът едва си поемаше дъх с шумно свистене.
Страк нареди да вдигнат лагера и да се подготвят за бързо изтегляне.
Хаскеер не можеше да сдържи радостта си.
— Най-сетне се връщаме в Каменна могила. Казвам ти, Страк, вече направо не ми се вярваше.
— Благодаря ти за оказаното доверие — отвърна хладно командирът.
Но Хаскеер не долови насмешката.