Рано привечер зърнаха още едно стадо грифони. Животните се движеха на север, като препускаха с внезапни, насечени подскоци, характерни за техния вид. След около час високо в небето се появи ято дракони, които се рееха далеч на запад. Чудовищата очевидно се наслаждаваха на свободата си в тези смутни и несигурни времена. Те са такива и за орките, помисли си Страк.
Хаскеер, за когото всички тези картини бяха само досадна подробност, не спираше да хленчи.
— Дори не знаем за какво служи тази проклета звезда — мърмореше той непрестанно.
Търпението на Страк се изчерпваше, но той намери сили да отговори с привидно спокойствие:
— Знаем, че Дженеста я иска, което ни дава известно предимство. Повече засега не ти е нужно.
Но това не бе достатъчно за Хаскеер.
— И какво ще правим като открием втората звезда? Ами останалите три? Къде ще ги търсим? С кого ще се съюзим, когато всички се обърнат срещу нас? Как да…
— О, богове! — избухна Страк. — Престани да ми казваш какво не можем да правим! Съсредоточи се върху онова, което можем.
— Това, което можем, е да си изгубим главите! — Хаскеер дръпна рязко юздите и се върна в средата на колоната.
— Страк, не знам защо му позволи да остане — отбеляза Койла.
— И аз взех да се чудя — въздъхна той. — Може би защото не ми се щеше да разпускам дружината. А и въпреки всичко този негодник е добър войник.
— И скоро може пак да ни потрябва — намеси се Джъп. — Погледнете!
Стълб черен дим се издигаше от посоката, в която бе Тъкашка ливада.
15.
Моббс беше доволен.
Бяха го освободили от коболдите. След като го спасиха, орките пощадиха живота му, въпреки страховитата си репутация. Ако имаше възможност да избира, би предпочел други пазачи на инструментума, но тези поне, изглежда, бяха твърдо решени да не го предават на Дженеста. От гледна точка на Моббс, това бе по-малката от двете злини. Той се надяваше, че е успял да им внуши, че от по-нататъшните им действия зависят бъднините на всички древни народи. На всичко отгоре се беше сдобил с оригинален документ с неоценима историческа стойност. Може би в края на краищата това премеждие нямаше да се окаже толкова лошо.
През последните няколко дни бе видял твърде много смърт и нещастия и сега всичко, което искаше, бе да се прибере у дома.
Изминаха близо шест часа, откакто орките го бяха придружили до края на гората на Черна скала и му бяха посочили накъде е север. Оставаше само да следва правилната посока, като се движи от дясната страна на гората. Това, което го смути след известно време обаче, бе размерът на тази гора. Краят й все не се виждаше, въпреки че поддържаше доста добро темпо. А може би просто не беше привикнал с подобни неща. Като истински книжник, свикнал да превива гръб над документи в някоя зле осветена стаичка. Предишния път, когато бе минал оттук, беше в плен при коболдите, които го държаха под чергилото на една каруца.
Малко го безпокоеше мисълта, че може отново да се натъкне на коболди. Шансовете му да им избяга не бяха големи, тъй като беше слаб ездач. Краката му дори не достигаха стремената, което бе съвсем нормално за същество от толкова дребна раса. Можеше да се уповава единствено на милостта на боговете.
Но светът си оставаше все същото неспокойно и изпълнено с опасности място. Около час преди залез-слънце той забеляза стълб черен дим в южна посока. Ако ориентацията му беше вярна, идваше откъм Тъкашка ливада. Той продължи да поглежда от време на време нататък. Стълбът се отдалечаваше и издигаше в небето. Чудеше се каква може да е причината, когато забеляза някакво движение вляво.
Местността в тази посока бе хълмиста, с единични дръвчета, чиито семена са били пренесени из голите склонове от вятъра или птиците. Заради тях в началото не можа да различи точно кой или какво се приближава. Приличаше на конен отряд. След малко реши, че са коболди, защото му се стори, че не яздят коне, а киргизили. Изморените му старчески очи не можаха да различават повече подробности и това пробуди страховете му. Можеше само да се надява, че ако продължава в същата посока, ще се размине с тях, без да го забележат.