Страк пръв скочи от седлото и предаде на останалите накратко разговора.
— Обявили са ни за предатели и смятат, че ние сме избили орките, чийто лагер запалихме.
— Как е възможно да ни обвиняват в подобно нещо? — възмути се Алфрей.
— Делорран е готов да повярва на всичко, казано за мен, стига да е достатъчно лошо. След по-малко от минута ще ни нападнат. Готови са да ни откарат обратно — живи или мъртви. — Той изгледа събралите се Върколаци. — Дойде решителният момент. Предадем ли се, очаква ни неизбежна смърт, от самия Делорран или когато ни откара в Каменна могила. Ако ще срещна смъртта си, предпочитам да е сега и с меч в ръка. — Той плъзна поглед по лицата им. — Вие какво смятате? С мен ли сте?
Всички го подкрепиха единодушно. Дори Хаскеер и тримата, които бяха заявили, че са на негова страна, казаха, че предпочитат боя, макар да не изглеждаха така ентусиазирани като останалите.
— Добре, значи сме готови да им дадем отпор — заключи Джъп. — Но вижте в какво положение се намираме — зад гърбовете ни всеки момент ще започне голяма битка, а противникът ни превъзхожда трикратно. Какво, по дяволите, ще правим?
— Положението ни ще се подобри, ако успеем да отбием първата атака — рече им Страк. — А тя ще започне всеки момент.
В подножието на хълма отрядът на Делорран се подреждаше за щурм.
— На конете! — извика Страк. После повика двама оръженосци. — Помогнете на Дариг да се качи на коня на Алфрей. А ти, Алфрей, ще останеш в задната редица. Движете се! Всички!
Върколаците се метнаха на седлата и наизвадиха оръжията си. Страк взе звездата от Алфрей и на свой ред се метна на коня.
Отрядът на Делорран вече се носеше срещу тях, като една трета от орките му бяха оставени отзад — в резерв.
Страк даде воля на току-що споходилата го мисъл:
— Против природата ми е да вдигам оръжие срещу свои. Но помнете — те ни смятат за предатели и ще ни убият, удаде ли им се възможност.
Времето за приказки беше свършило. Страк вдигна ръка, спусна меча рязко надолу и извика:
— Атака!
Върколаците извърнаха конете и препуснаха срещу прииждащата вълна.
Противникът, въпреки оставения резерв, ги превъзхождаше числено, но Върколаците разполагаха с предимството да атакуват надолу по склона.
Отекна звън на остриета, коне зацвилиха и се заизправяха на задните си крака. Въздухът се изпълни със звука на стоварващ се върху щитове метал.
Не само за Страк, но и за останалите Върколаци бе странно да се бият срещу същества от тяхната раса. Страк се надяваше, че този факт няма да намали решимостта на войните му. Не беше сигурен обаче какви може да са чувствата на орките на Делорран.
Отговор на този въпрос намери след няколко минути, когато и двете страни се отдръпнаха, без да оставят на бойното поле сериозно ранени. Докато орките на Делорран се връщаха надолу по склона Страк извика тържествуващо:
— Ето, видяхте ли! Не им беше по сърце тази битка! Делорран се излъга, но сигурно ще вземе мерки! Вторият път няма да е толкова лесно.
И наистина, Делорран пресрещна отстъпващите и съдейки по жестовете, думите му не бяха никак приятни.
— Не можем да ги задържим още дълго — подметна Койла.
Джъп погледна към бойното поле зад тях. Двете армии бавно настъпваха една срещу друга.
— А и няма накъде да бягаме — отбеляза той.
Отрядът на Делорран се подготвяше за нова атака, този път с всички сили.
Страк взе решение. Беше почти налудничаво, но нямаше друг изход.
— Чуйте ме! — извика той на Върколаците. — Искам сега да ми се доверите и да ме последвате!
— Пак ли ще ги нападнем? — попита Койла.
Отрядът на Делорран вече препускаше нагоре.
— Доверете ми се! — повтори настойчиво Страк. — Последвайте ме!
Противниците вече бяха близо и набираха скорост. Нямаше никакво съмнение, че този път са твърдо решени да победят. Намираха се на един хвърлей копие от Върколаците.
Страк извърна поглед към бойното поле.
— Сега! — извика той.
След това обърна рязко коня си и го пришпори нагоре към билото на хълма.
След секунди го достигна, прехвърли го и продължи надолу.
— О, не… — изстена Джъп.
Хаскеер гледаше след Страк с увиснало от почуда чене. Изглежда не разбираше какво става. Някои от останалите също. Досега никой не беше помръднал.
Делорран бе съвсем близо.
Койла бе тази, която пое инициативата.
— Хайде! — извика тя. — Това е единственият ни шанс!
Тя обърна коня и последва Страк.
— Ах, проклет да съм! — изруга Хаскеер и се понесе след нея.