— Те са обречени, капитане — каза стотникът.
— Няма смисъл да стоим тук. Може да ни забележат. Дай заповед за изтегляне.
— Ами реликвата, господарю?
— Искаш ли да слезеш и да я потърсиш?
Всеки миг процепът пред Върколаците щеше да се затвори. Стотици унисти и пантеонисти тичаха към празното пространство.
— Тръгваме! — извика Делорран, обърна коня си и орките го последваха.
В долината под тях Страк видя хората, които се опитваха да им отрежат пътя. Продължи да препуска право към тях, поваляйки ги с меча си. Секунди по-късно го последваха и останалите Върколаци, също размахали оръжия. Унистите и пантеонистите започнаха да се млатят помежду си и на бойното поле настъпи хаос.
Настана кърваво меле.
Неколцина унисти едва не смъкнаха Джъп от седлото. Той съумя да се откъсне от тях, размахвайки като побъркан оръжието си, но и това нямаше да помогне, ако не го бяха подкрепили двама оръженосци. Тримата продължиха да си пробиват път към отсрещната страна.
Алфрей успяваше да се държи с последните, макар че това му костваше огромни усилия. Той също се озова сред вражески войници, този път пантеонисти, които вероятно се бяха отказали от идеята, че тези орки са им дошли на помощ. Мисълта, че пази ранения си другар, му даваше сили. Вдигнал високо знамето, той косеше наред войниците около него. Обаче беше останал сам и нямаше кой да му помогне.
Почти се бяха измъкнали от вражеската тълпа, когато едно копие удари Дариг и той извика от болка. Алфрей се извърна и отсече с един замах дръжката на копието. Но за Дариг вече бе твърде късно. Той се люшна на седлото с увиснала глава.
Алфрей бе твърде погълнат от обградилите го нападатели, за да му отдели повече внимание. Още един конник се изпречи на пътя му и конят на Алфрей се изправи на задните си крака. Дариг тупна. Щом се свлече на земята, върху него се нахвърлиха поне дузина пешаци. Копията и мечовете им се повдигаха и спускаха с ужасяваща ритмичност.
Алфрей нададе гневен вик. Повали с един удар конника отпред, но щом се огледа, осъзна, че нищо не може да направи за своя спътник. Стиснал зъби, той пришпори коня си и продължи да си пробива път. Съвсем скоро стигна Върколаците, които се сражаваха в самия край на фронтовата линия. Съмняваше се, че ще успеят да се измъкнат.
Зад тях армиите се бяха срещнали в своя първи, могъщ сблъсък.
Началото на сражението беше истинска благодат за орките. Прекалено заети да се избиват едни други, хората изведнъж забравиха за тях. След още няколко трудни минути Върколаците най-сетне си пробиха път от другата страна. Продължиха да препускат с пълна сила през плитката река и по отсрещния бряг.
Койла си позволи да погледне назад едва след като прекосиха реката. Отряд от двайсетина души яздеше след тях. По дрехите им личеше, че са унисти.
— Преследват ни! — извика тя.
— Продължавай да яздиш! — нареди Страк.
Изкатериха отсрещния хълм, зад който се простираше равнина, нашарена от ниски горички. Продължиха надолу. Преследвачите им също прехвърлиха билото, без да се поколебаят и за миг.
От тази страна на долината почвата бе по-мека. Копитата на конете хвърляха цели чимове трева.
Един оръженосец извика уплашено. Всички вдигнаха глави. Три дракона се спускаха към тях откъм бойното поле.
Страк мигом предположи, че са ги пратили да ги търсят. Поведе Върколаците към най-близката горичка — единственото укритие в равнината.
— Главите ниско! — нареди Джъп.
Един от драконите пикира. Гореща вълна ги блъсна в гърбовете. Драконът профуча съвсем ниско над тях и се издигна, за да се присъедини към събратята си.
Когато отново погледнаха назад, Върколаците откриха, че преследващите ги човеци са изпепелени. Обгорените трупове на хора и коне се въргаляха по склона. Няколко човеци, обгърнати в пламъци, тичаха без посока, овладени от ужас и болка. Само трима-четирима от задните редици бяха останали невредими, но гледката на овъглените им другари бе охладила желанието им да преследват орките.
Страк не беше сигурен дали изпепеляването е било преднамерено или случайно. А това никога не беше сигурно, когато ставаше въпрос за дракони. През това време дружината продължаваше да препуска към горичката.
Над главите им се спусна широка, назъбена сянка. Парещият дъх на дракона подпали тревата на няколко метра вдясно от тях. Върколаците отново пришпориха уморените си животни.
Още един дракон се спусна, пляскайки с могъщите си криле. Вятърът, който вдигаше, сякаш ги понесе към гората.