Надяваше се, че така ще убие с един изстрел два заека. Пламъците не само щяха да унищожат растенията, но и да предизвикат суматоха.
След като пожарът в парника се разгоря с пълна сила, Джъп надзърна през външната врата, излезе със спокоен вид и затвори вратата зад себе си. Докато заобикаляше стъклената сграда на парника, видя вътре огнени езици и черен дим. Насочи се право към храма, като се стараеше да върви бавно и целеустремено, въпреки че едва се сдържаше да не хукне.
Питаше се колко време му остава, докато вдигнат тревога.
Слънцето вече наближаваше най-високата си точка. Върколаците сигурно бяха заели позиции. Надяваше се, че няма да ги разочарова.
Най-сетне излезе на улицата, която водеше към храма. Тъкмо го наближи, когато вратите му се разтвориха и отвътре излезе цяла тълпа хора, които вероятно бяха дошли за религиозна служба. Той замръзна, неподготвен за тази промяна в плана.
Съзнавайки, че докато стои неподвижно насред улицата може да предизвика внимание, Джъп си наложи да излезе от вцепенението си и да продължи напред. Крачеше бавно и с наведена глава. Заобиколи храма, като се придържаше към отсрещната страна на пътя и внимаваше да не се блъсне в някой от поклонниците. Никой не му обръщаше внимание. За първи път, откакто попадна в Троица, бе доволен от презрителното отношение към «нисшите» създания.
Джъп сви зад ъгъла, без да знае къде отива. Описа полукръг и като видя, че поклонниците от храма са се разпръснали, свърна обратно. Сега улицата пред вратата бе почти пуста. Джъп се насочи право към вратата и я бутна решително.
За негово облекчение и този път вътре нямаше никого. Изтича при малката стъклена кутия, вдигна я и я строши с един удар в олтара. Взе звездата, пъхна я в джоба си и хукна навън.
Още щом излезе, зърна стълб дим да се издига от мястото, където се намираше парникът. Някой извика. Джъп погледна през рамо. Четирима или петима надзиратели тичаха към него. Той също побягна. Вече нямаше смисъл да се преструва на покорно джудже.
Подгониха го из улиците, размахвайки заплашително юмруци и тояги. Скоро към тях се присъединиха и други. Докато наближи градските порти вече го преследваше цяла разярена тълпа.
Но не този факт събуди тревогата му. При вратите имаше повече стражници от обичайно. Преброи осем. Нямаше никакъв начин да ги надвие. Би могъл да се справи с двама, максимум трима или четирима. Но стражниците бяха два пъти повече.
Другото, което прикова вниманието му, бе каретата на Хоброу. Милост седеше вътре, а самият Хоброу бе на десетина крачки встрани и разговаряше с един надзирател.
Изведнъж му хрумна нещо. Беше отчаяна идея, но нямаше друг избор.
Чули виковете, Хоброу и надзирателят се обърнаха към него. Неколцина от стражниците извадиха оръжия и закрачиха срещу Джъп. Джуджето смени рязко посоката и се втурна право към каретата. Стражниците се опитаха да пресекат пътя му. Самият Хоброу се беше присъединил към тях.
Джъп достигна пръв каретата — само на няколко крачки пред преследвачите си. Скочи на капрата. Милост изпищя. Джъп я сграбчи, измъкна ножа от ботуша си и го опря в гърлото й.
Хоброу и стражниците вече се качваха на каретата.
— Стойте! — кресна им Джъп, притиснал острието към меката, розова плът.
— Пусни я! — заповяда Хоброу.
— Още една крачка, и тя ще умре! — заплаши Джъп.
Погледите им се срещнаха. Джъп се молеше да не прозрат, че блъфира. Макар и да му се бе сторила неприятна, Милост все още бе само дете. Не му се искаше да я наранява.
— Татко жив ще те одере за това — закани се тя. Беше странно да чуе подобна заплаха от устата на едно дете.
— Млъквай! — скастри я той.
— Ах, чудовище! — не спираше тя. — Грубиян вмирисан! Урод!
Той притисна малко по-силно острието. Тя преглътна уплашено и замлъкна.
— Отворете вратите! — нареди Джъп.
Тълпата спря и утихна. Стражниците бяха вдигнали оръжия, но очакваха заповед. Хоброу не сваляше поглед от джуджето.
— Отваряй! — повтори Джъп.
— Не биваше да го правиш — рече му Хоброу.
— Отворете вратите и ще я освободя!
— Откъде да съм сигурен, че ще го направиш?
— Ще трябва да приемеш думата ми.
Лицето на Хоброу бе изкривено от злоба.
— И колко далеч мислиш, че ще стигнеш?
— Това е моя работа. Е, ще отворите ли вратите, или да й пусна кръвчица?
Гневът на проповедника растеше.
— Само косъм да падне от главата на детето ми и…
— Тогава отваряй вратата.
Хоброу изръмжа и за миг Джъп си помисли, че е прежалил дъщеря си. Но после даде знак на стражниците. Те изтичаха при резето, дръпнаха го и разтвориха портите.