— Най-важният въпрос е — продължи Алфрей, — какво ще правим сега?
— Имам чувството, че добре знаеш какво следва — отвърна Страк.
Алфрей въздъхна и рече:
— Боях се, че ще го кажеш. Прокоп?
— Там може да има още една звезда.
— Би могло. Но нямаме никакви доказателства за това. Знаем само, че Хоброу възнамеряваше да тръгне натам. Което означава, че едва ли ще е най-подходящото направление за нас.
— Може и да се откаже, след удара, който му нанесохме.
— Добре де — намеси се Джъп, — ами ако походът на Хоброу към Прокоп няма нищо общо със звездата? Ако това е част от налудничавия му план за изтребване на древните народи?
— И какво, ще накара тролите насила да пият отровна вода? Съмнявам се. Трябва да има друга причина.
— Каква друга причина, след като човеците избиват древните народи още откакто са се появили по тези земи?
— Да, но сега са решили да оставят това на отровената вода. Защо им е да си рискуват кожите? Ти например би ли влязъл в онзи лабиринт, освен ако от това не зависи животът ти?
— Но нали точно това искаш да направим?
— Както казах, Джъп — от това зависи животът ни. Нека намерим подходящо място за бивак и да го обмислим.
Малко по-късно, когато Страк и Койла се озоваха сами в челото на колоната, той я попита какво мисли за похода им към Прокоп.
— Идеята не е по-шантава от други неща, които сторихме напоследък, но тролите са далеч по-страшен враг от фанатиците на Хоброу. Пък и не горя от ентусиазъм да се завирам в онези дупки.
— Значи си против?
— Не съм казала такова нещо. По-добре да имаме някаква цел, отколкото да се скитаме без идея какво да правим. Но ми се ще добре да обмислим действията си, преди да се наврем там. Освен това, Страк, през последните няколко месеца разбутахме доста кошери. Трябва да очакваме противници от всички страни.
— Което понякога не е толкова лошо.
— Така ли, защо?
— Защото ще сме винаги нащрек.
— А, в това не се съмнявай. Я кажи — според теб планът да отидем в Прокоп какво е — последна сламка за удавника или следващият ни разумен ход.
— И двете.
Тя се засмя.
— Е, поне си искрен.
— Да, но с теб. Не мисли, че ще го представя по този начин и пред останалите.
— Но и те имат право на глас, не смяташ ли? Особено сега, когато сме обявени извън закона и вярата им в дисциплината е поразклатена.
— Да, имат право на глас и аз не смятам да ги карам да правят нещо, които не желаят. Що се отнася до дисциплината, както казах и по-рано, без нея просто сме загубени — дано го осъзнават. Смятам да остана на командния пост, освен ако някой друг не предяви претенции за него.
— Лично аз съм за твоята кандидатура. Всъщност повечето от останалите също. Но има едно решение, което предстои да вземеш скоро и то засяга всички ни. Кристалът.
— Дали да го разделим на калпак, или да остане колективна собственост? Знаеш ли, мислих по въпроса. Струва ми се, че няма да е зле, ако го поставим на гласуване. Не че предпочитам да гласуваме всяко решение.
— Разбирам, това ще подкопае авторитета ти.
Известно време яздиха мълчаливо, сетне тя заговори:
— Разбира се, има и друга възможност, освен да ходим в Прокоп.
— Каква?
— Да се върнем в Каменна могила и да разменим двете звезди за главите си.
— Вече знаем от Делорран за какви ни смятат там. Лично аз няма да се връщам.
— Радвам се да го чуя, Страк — ухили му се тя. — Готова съм да ида къде ли не, само да не се изправям лице в лице с Дженеста.
В голямата зала в двореца на Дженеста цареше нещо подобно на празненство.
Но не съвсем. Въпреки че голямата полирана маса бе подредена за хранене, тя не беше отрупана с ястия. Присъстваха петима гости, кралицата, десетина прислужници и стражата.
Двама от гостите на Дженеста бяха орки — новопроизведеният генерал Мерсадион и капитан Делорран, току-що завърнал се от неуспешното преследване на Върколаците. И двамата бяха видимо обезпокоени. Но не един от друг, а от другите на масата.
Те бяха човеци.
Като поддръжник на каузата на пантеонистите, Дженеста и друг път бе контактувала с хора и появата им в двореца й не беше необичайно явление. Това, което безпокоеше двамата орки, бе занятието, с което се препитаваха тези тримата.
Забелязала мрачното настроение на Делорран и Мерсадион, Дженеста заговори:
— Генерале, капитане, позволете да ви представя Мика Лекман — тя посочи най-високия от тримата.
Ако имаше брада, тя щеше да скрие белега, който тръгваше от горния край на дясната му скула и стигаше до ъгъла на устата. Но вместо това мъжът си бе пуснал мустаци. Косата му беше разчорлена и мазна, кожата — потъмняла от слънцето и сипаничава. Мускулестото му телосложение и кройката на дрехите му говореха, че е военен.