Слугата нави пергамента и го подаде на един от елфите.
— А сега вървете и го разпространете — заповяда Дженеста.
Елфите се поклониха и излязоха.
Кралицата се изправи и всички побързаха да последват примера й. Тя се обърна към ловците на глави и каза:
— Вие най-добре тръгвайте, защото Върколаците имат преднина. Да видим дали този път ще успеят да се измъкнат — добави тя и се засмя. След това им обърна гръб и напусна залата.
21.
Джъп се наведе и грижовно попи с кърпа челото на Хаскеер.
На няколко крачки от навеса Страк, Алфрей и неколцина оръженосци наблюдаваха сцената с нескрито изумление.
Алфрей поклати глава.
— Брей, а мислех, че съм видял всичко на този свят.
— Още едно доказателство, че няма нищо по-чудато от древните народи — отбеляза философски Страк.
След тези думи всички се разпръснаха и се заеха с ежедневните си дела.
Хаскеер започна да идва на себе си. Примигна мъчително срещу ярката светлина и промърмори нещо нечленоразделно. Джъп не беше сигурен дали Хаскеер го вижда, или просто бълнува. Изстиска кърпата и отново я положи върху челото на болния.
— Какво… по дяво… — Хаскеер се размърда.
— Спокойно, спокойно — погали го Джъп. — Скоро ще се оправиш.
— К’во?
Не беше ясно дали объркването, което се четеше по лицето на Хаскеер, се дължи на болестта и треската или на факта, че джуджето се е надвесило над него със загрижено изражение.
— Много неща се случиха, докато беше в несвяст — заговори Джъп. — Ако желаеш, ще ти ги разкажа.
— А-а, к’во?
— Не знам дали ме разбираш, или не, копеле арогантно, но въпреки това ще ти разкажа.
Той описа на трескавия орк всичко, което се бе случило през изминалите дни. Някъде по средата на разказа клепачите на Хаскеер се склопиха и той захърка шумно.
Джъп се изправи.
— Не мисли, че ще ми се измъкнеш толкова лесно. Пак ще се върна — подхвърли той на спящия и се измъкна изпод навеса.
Навън грееше ярко слънце. Той спря и огледа пейзажа. Хълмовете от двете страни на Калипарския залив бяха покрити с гъста зеленина, но бреговете бяха мочурливи и негостоприемни. Върколаците бяха разположили лагера си на единственото късче суха земя, което бяха открили, но въпреки това краката им затъваха в меката почва.
Оръженосците се бяха разпръснали да събират съчки за огъня или се занимаваха с други, ежедневни задачи. Наблизо се разхождаха Алфрей и Койла.
— Как е той? — попита Алфрей.
— Дойде на себе си за малко — усмихна се Джъп. — Но пак потъна, докато му разказвах какво е станало междувременно. Стори ми се малко объркан.
— Нищо чудно, като се има предвид болестта. Мисля, че се оправя. Това, което ме изненадва, е твоето отношение към него.
— Никога не съм имал нещо против този копелдак, каквото и да смята той по въпроса. Макар и заядлив, той е верен приятел.
— Всеки е трогателен, когато е болен — припомни му Койла. — Не се размеквай прекалено, защото после ще се разочароваш.
— Няма опасност.
Алфрей въздъхна и каза:
— Май е по-хладно, отколкото очаквах, а и тази влага. Но все пак не е толкова зле. Имам усещането, че се намирам на някакво късче земя от Марас-Дантия отпреди лошите времена. Лесно става, като примижиш и дадеш воля на въображението си.
Койла се готвеше да отговори, когато чуха викове откъм близкото езеро. Втурнаха се натам, за да видят какво става и пътем към тях се присъедини Страк.
Малко след това ги пресрещна един задъхан оръженосец.
— Какво има, Проок — попита го Страк.
— Малък проблем, капитане.