— Не се бойте — успокои ги Страк. — Моите войници няма да ви сторят нищо лошо.
Орките наскачаха от конете и се втренчиха в изплашените хора. На свой ред хората ги оглеждаха с изопнати лица. Особено впечатление им направиха Койла и Джъп. Страк се радваше, че Хаскеер е някъде по-назад, защото точно сега не му бе до грубоватите му подмятания.
— Тръгнахме само с дрехите на гърба си — оплака се жената. — Ще ни дадете ли малко вода?
— Да — кимна Страк. — И храна също. Но не много — трябва да оставим за себе си.
— Благодаря ви. Имате добри сърца.
Страк нареди на неколцина оръженосци да се заемат със задачата.
Едно от малките излезе напред и започна да ги разглежда, ококорило очички и пъхнало пръст в устата си. С другата ръка се беше уловило за полите на майка си. Жената погледна към малкото и се засмя.
— Трябва да я извините. Че и повечето от нас. Малцина са виждали орки — при това приятелски настроени.
Малкото пусна полата и пристъпи смело напред. Беше се втренчило в Койла и Джъп.
— Какво е това? — То вдигна ръка и посочи лицето й.
Койла не разбра какво има предвид. Изглеждаше доста объркана.
— Знаците на лицето ти — добави малкото.
— А, татуировките. Те показват моя чин.
Детето я гледаше неразбиращо.
— Така всички знаят кой командва — опита се да обясни Койла. После се наведе, взе една пръчка от земята и започна да чертае. — Гледай тук, ще ти покажа. Нашият… военачалник е Страк. — Тя го посочи с пръчката, сетне започна да чертае върху прахта. — Той носи по две извити черти на всяка буза. — Тя нарисува: ( (. — Това означава, че е капитан. Или командир, ако ти е по-ясно. — Койла посочи Джъп. — Той е стотник, затова рисунките на лицето му са ей такива. — Тя нарисува: (- -). — Стотниците са втори по важност след капитаните. Следващата степен е десетник, какъвто съм аз. — Тя нарисува: ( ). — Разбра ли?
Детето закима възторжено, взе пръчката от Койла и започна да чертае безсмислени драскулки по земята.
Оръженосците се върнаха с водата и припасите.
— Не е много — извини се Страк, — но сигурно ще ви дойде добре.
— Повече е, отколкото имахме, преди да ви срещнем — рече жената. — Боговете да ви благословят.
Страк беше смутен. Повечето от предишните му срещи с човеци бяха свързани с кървави боеве и убийства. По негова заповед оръженосците започнаха да раздават припасите на бежанците.
Малкото се бе покатерило на коленете на Койла.
— Чудати са игрите на съдбата, а? — подметна замислено Джъп.
Жената го чу.
— Намирате го за странно? Ние също. Истината е, че не сме по-различни от вас, нито от останалите древни народи. В сърцето си всички ние жадуваме за мир и мразим войната.
— Орките са родени да воюват — отвърна Страк с известно негодувание. — Но това не значи, че го правим заради самото унищожение.
— Моята раса също е вършила много злини — рече жената.
Страк бе изненадан да чуе подобно признание от човек, но си замълча.
Един от войниците минаваше покрай Койла и малкото. В ръката си държеше мях за вода. Малкото протегна ръчички. Оръженосецът махна капачката и му подаде мяха. Детето опря устни в отвора, надигна мяха и изведнъж лицето му се изкриви. От гърлото му се изтръгна ужасен звук.
— Апчихууу!
Койла скочи на крака. Двамата с оръженосеца се отдалечиха на няколко крачки.
За ужас на Страк жената се засмя.
— Бедничката. Настинала е.
— Настинала?
— Да, има съвсем лека простуда. Ще й мине до ден-два. — Тя положи длан на челото на малкото. — Като че ли си няма други грижи. Нищо чудно скоро и ние да я пипнем.
— Тази… простуда — заговори Койла. — Това болест ли е?
— Болест ли? Ами да, предполагам, че е така. Но не е нищо…
— Всички на конете! — извика Страк.
Върколаците захвърлиха меховете и торбите с припаси и се метнаха на конете.
Жената го гледаше стреснато. Спътниците й също.
— Не разбирам. Какво има? Това е най-обикновена простуда.
— Съжалявам — отвърна лаконично Страк. Опасяваше се, че всеки миг войниците му може да се нахвърлят върху хората и да ги избият. — Трябва да тръгваме. Желая ви… всичко най-добро.
Той се обърна и тръгна към коня си.
— Почакай! — извика тя след него. — Почакай! Аз не исках…
Без да й обръща внимание, той се метна на седлото и извика на дружината да потегля.
Всички пришпориха конете и оставиха учудените хора сред облак прах.
— Дано да ни се размине — подметна Джъп, след като се отдалечиха.