— Само че не можем да я използваме твърде често — призна тя. — Защото е ужасно изтощителна. — Тя попи с кърпичка потта от челото си. — Доведете коня ми.
Генералът се втурна да изпълни заповедта.
Клането на бойното поле продължаваше. Макар да й носеше радост, то по никакъв начин не прогонваше грижите й.
Мислите й бяха насочени към Върколаците.
22.
За Върколаците следващите няколко дни преминаха сравнително спокойно. Единствено Хаскеер бе източник на всеобща загриженост. Той се люшкаше между периоди на въодушевление и потиснатост и често говореше неща, които никой не можеше да разбере. Алфрей твърдеше, че се подобрява и че е на път да се възстанови от едно заболяване, което нерядко сееше смърт сред древните народи. Но изглежда Страк не бе единственият, който се съмняваше в благоприятния изход.
Но и тази грижа бе забравена, когато вечерта на третия ден приближиха Прокоп.
Родината на тролите се намираше в центъра на големите равнини. В началото равнинните треви отстъпиха място на шубраци, които на свой ред бяха заменени от горички. Накрая горите изчезнаха, прогонени от скалистата, безводна земя.
Същинският Прокоп се състоеше от струпани един до друг назъбени каменисти хълмове. Сякаш в далечни и незапомнени времена земята под тях е била покрита с пръст и само тези, стърчащи нагоре зъбери бяха останали да напомнят за онова, което се крие отдолу. Но за орките — както за и всички останали древни народи — не беше тайна, че подпочвените води и миньорските способности на тролите бяха превърнали скритите под повърхността скални маси в лабиринт от тунели, камери и пещери. Какво имаше в тях си оставаше загадка. Почти никой от осмелилите се да се спуснат долу не се бе завърнал, за да разкрие истината.
— И кога за последен път някой е дръзвал да нападне това място? — попита Страк.
— Не зная — отвърна Койла. — Сигурна съм обаче, че е разполагал с по-сериозна армия от дружина изнурени орки.
— Кимбал Хоброу изглежда вярва, че ще може да се справи с тази задача.
— Той също няма да се яви тук с малобройна армия. Погледни ни — шепа орки сме.
— Малко сме, вярно е, но имаме опит, въоръжени сме добре и сме твърдо решени…
— Не ги пробутвай точно на мен, Страк — засмя се Койла. — Пък и аз съм от тези, които предпочитат да са на свеж въздух. По-важното е как да се промъкнем вътре.
— Говори се, че има тайни пътища. Разбира се, едва ли ще намерим случайно някой от тях, така че остава да се отправим към главния вход. Все ще е някакво начало.
— Че той не е ли също скрит?
— Едва ли, след като го охраняват добре. Пък и Прокоп не се слави с гостоприемството си.
— Не става ли дума за това там — Койла му посочи към голямо и тъмно петно, което се открояваше насред масивна скална издатина. Като напрегна очи, Страк установи, че това е отвор.
Приближиха го предпазливо. Оказа се, че е вход на пещера, но много голям — с височината на селска къща. Изглеждаше пуст, но не можеха да са съвсем сигурни, тъй като вътре бе тъмно.
— Може би това ще свърши работа — рече Койла и извади от пояса си огниво и парче кърпа, което използваше, за да чисти ножовете си. Запали плата с огнивото и го вдигна, колкото да виждат на няколко крачки пред себе си.
— Прилича на задънена кухина в скалите — рече Страк.
Койла погледна надолу.
— Спри! — прошепна тя и го дръпна за ръката. Гласът й отекна в стените. — Погледни.
Само на три крачки пред тях в хода зееше отвор. Приближиха се към него и надзърнаха през ръба, но не успяха да различат нищо в непрогледния мрак. Койла пусна горящото парче плат. То полетя надолу, превърна се в мъждукаща точица и изчезна.
— Май че е бездънна — промърмори Койла.
— Съмнявам се. Пък и докато измислим нещо по-добро, това е едничкият ни път навътре. Да се връщаме.
Грийвър Олей нагласи черната превръзка на окото си.
— Винаги започва да ме боли, когато тези негодници са наблизо — оплака се той.
Лекман прихна подигравателно. Олей се намръщи.
— Подигравай ми се. Но докато бяхме в двореца с всички тези орки наоколо, щях да умра от болки.
— Какво мислиш, Джабез? — попита Лекман. — Наш’то момче да не е скрило хрътка за орки в празната дупка на окото си?
— Ами — озъби се Блаан. — Той самият си е хрътка за орки, откакто онез му избиха окото.
— Дрънкате глупости и двамата — изръмжа Олей. — И не ми викай момче, Мика.
Троица бе останала далеч зад тях. Бяха се постарали да заобиколят отдалеч това голямо човешко селище. Би било глупаво да минават през него. Но от жените, с които бяха разговаряли в нивите, представяйки се за добропорядъчни унисти, бяха научили, че дружината е преминала по тези места.