Изглежда се бе случило още нещо, но когато Лекман се опита да узнае подробности, жените изведнъж замлъкнаха. Разбраха само, че орките са направили нещо много лошо — нещо, което е накарало половината град да ги преследва чак до Калипарския залив. Което от своя страна идваше да посочи, че Върколаците не са в съюз с унистите. Ловците на глави обаче не даваха пукната пара за последното. Всичко, което ги интересуваше, бе да се доберат до реликвата и до толкова оркски глави, колкото можеха да отнесат в двореца, за да получат наградата.
По тази причина те също се отправиха към Калипар, с надежда да открият пресни следи. Но вече няколко дена следваха брега на залива, без да мярнат и косъм от изменниците.
— Мисля си, че не ще ги намерим по тез места — обяви Блаан.
— Остави мисленето на мен, Блаан — посъветва го Лекман. — То не е от силните ти страни.
— Може и да е прав, Мика — намеси се Олей. — И да са били тъдява, тръгнали са си вече.
— А, значи окото ти не е чак толкоз сигурно в края на краищата — присмя му се Лекман.
Разговорът им секна, когато заобиколиха дърветата.
— Това пък какво е? — ококори се Лекман.
От другата страна на пътя имаше малък, вдигнат с подръчни средства лагер. Обитателите му бяха жалка сбирщина от облечени в парцаливи дрехи жени, деца и старци. Изглеждаха доста изтощени.
— Не виждам никакви мъже — отбеляза Олей. — Не и такива, които да ни се опънат.
Хората също ги видяха и наскачаха уплашено.
Една жена се отдели от групата и се приближи към тях. Имаше дълга руса коса, привързана с износена панделка. Лекман си помисли, че има високомерна осанка.
Тя изгледа тримата странници. Високият имаше белег. Ниският бе с груби черти и превръзка на окото. Гологлавият бе с телосложение на тухлен нужник.
Лекман я надари със злобна усмивка.
— Добър ви ден.
— Кои сте вие? — попита тя с нескрита подозрителност. — Какво искате?
— Няма от какво да се плашите, госпожо. Ние сме скромни хорица, тръгнали по работа. — Той изгледа хората зад нея. — И май имаме нещо общо.
— И вие ли сте пантеонисти?
Точно това му трябваше.
— Да, госпожо. Богоугодни хорица като вас.
Тя изглежда леко се успокои.
Лекман освободи единия си крак от стремето.
— Имате ли нещо против да сляза?
— Не бих могла да ви спра.
Той слезе от коня, като се стараеше да се движи бавно, за да не я изплаши. Олей и Блаан последваха примера му.
Лекман се протегна.
— Цял ден яздихме. Хубаво е да си почине човек.
— Прощавайте, ако ни сметнете за негостоприемни — извини се жената, — но не можем да ви предложим нито храна, нито вода.
— Няма значение. Виждам, че и вашата не е лесна. Отдавна ли пътувате?
— Вече ми се струва цяла вечност.
— Откъде сте?
— От Женска дъбрава. Но по нашите места станаха размирици.
— Размирици има навсякъде, госпожо. Живеем в неспокойни времена.
Тя огледа Блаан и Олей.
— Приятелите ви са много мълчаливи.
— Не са сладкодумци, вярно е. Повече ги бива в работата. Но да не губим време в празни приказки. Спряхме, защото се надявахме, че ще можете да ни помогнете.
— Както вече казах, нямаме…
— Не става въпрос за това. Въпросът е, че ние търсим един… отряд, и тъй като пътувате отдавна, може би сте го видели.
— Доста малко хора срещнахме по време на пътуването.
— Не говоря за хора. Имам предвид древните народи.
На лицето й отново се изписа съмнение.
— И кой народ по-точно?
— Орките.
Лицето й трепна и това не остана скрито от погледа му.
— Ами, аз…
— Но нали ги срещнахме, мамо!
Ловците на глави извърнаха погледи. Едно малко момиче беше излязло пред групата.
— Онези смешни същества с татуировките по лицата — продължи детето. Говореше носово, сякаш имаше настинка. — Не може да не ги помниш!
Лекман вече знаеше, че са попаднали на златна жила.
— О, да — кимна жената, сякаш едва сега се бе сетила. — Наистина срещнахме една група орки, преди няколко дена. Но само се разминахме с тях. Изглежда много бързаха.
Лекман тъкмо се готвеше да продължи разпита, когато детето се приближи към него.
— Вие техни приятели ли сте? — попита то.
— Не се меси! — скастри я той, ядосан, че ги прекъсват.
Детето отстъпи уплашено назад и се скри сред групата. Но реакцията на Лекман бе изплашила и жената. Останалите пантеонисти също настръхнаха, но Лекман виждаше, че не представляват заплаха.