— Както си поставила меча, няма да можеш бързо да го извадиш.
Тя погледна неговото оръжие, което висеше в ножницата на колана.
— Защо? Моят начин е по-добър.
— В нашите земи са носели мечовете така само когато са пътешествали из безопасни страни. Но това е било много отдавна.
— Никого не заплашвам, нито очаквам някой да заплаши мен. Там, откъдето идваш, не е ли същото?
— Не.
— В такъв случай твоята страна наистина е много мрачна. Нали не те обидих с думите си?
— Не съм се обидил. Говориш самата истина.
— Може би трябва да дойдеш и да се установиш тук.
Не беше съвсем сигурен дали това е покана.
— Би било много хубаво — отвърна уклончиво. — Ще ми се да можех.
— Спира ли те нещо?
— Не зная как да стигна до тези земи.
Тя се разсмя.
— Ама наистина винаги говориш в гатанки. Как можеш да кажеш подобно нещо, след като вече си тук?
— Може да ти прозвучи глупаво, но е така. — Той се обърна и погледна надолу, към ревящата в каньона река. — Разбирам защо съм тук, колкото реката разбира защо и накъде тече. Дори по-малко от нея, защото реката винаги тече към океана и не познава времето.
Жената се приближи към него.
— Ние също не познаваме времето. Носим се по течението на реката на живота. — Тя бръкна в кесията на пояса си и извади две камъчета — малки и гладки. — Тези ги взех от брега на реката. — Тя се пресегна, разтвори шепа и камъчетата полетяха надолу. — Сега те отново се сляха с реката, както ние с теб се сливаме с реката на времето. Има някакъв таен смисъл в това, че се срещаме на моста.
— Не разбирам за какво говориш.
— Наистина ли?
— Зная, че това, което казваш, е истина, но не мога да вникна в него.
— В такъв случай отвори съзнанието си и ще се получи.
— И как да го сторя?
— Като не се опитваш.
— Сега пък ти говориш в гатанки.
— Истината е съвсем проста, ние сме тези, които я превръщаме в гатанки. Но скоро и ти ще разбереш.
— Кога?
— Всичко започва с този въпрос. Имай търпение, страннико. — Тя се усмихна. — Все още те наричам «странник». Дори не зная името ти.
— Нито аз твоето.
— Как ти казват?
— Страк.
— Страк. Силно име. Подхожда ти. Да… Страк. — Тя го повтори, сякаш му се наслаждаваше: — Страк…
— Страк. Страк! Страк!
Някой го разтърсваше.
— А? Какво… а ти как се казваш?
— Аз съм — Койла. Ти коя реши, че съм? Събуди се, Страк!
Той примигна и се огледа. Зазоряваше се. Бяха в Прокоп.
— Изглеждаш странно, Страк. Какво ти има?
— Ами… не… просто сънувах.
— Напоследък често ти се случва. Добре ли си?
— Да.
— Кошмар ли беше?
— Не. Съвсем не. Най-обикновен сън.
Дженеста сънуваше кръв и разрушения, страдания и отчаяние. Сънят й бе изпълнен с похот и с начин за задоволяването й.
Когато се пробуди, откри, че е в своето «светилище». Върху олтара все още лежеше изкорменото тяло на жертвата й от ритуала предната нощ — младеж от човешката раса, току-що навлязъл в зрелост. Без да поглежда към него, тя се надигна и загърна голото си тяло в кожено наметало. Чифт високи ботуши оформиха тоалета й.
Зазоряваше се, а я чакаше важна работа.
Когато излезе от помещението, часовоите тракнаха с токове.
— Последвайте ме! — нареди им тя с пресипнал глас.
Преведе ги през лабиринт от сумрачни коридори, сетне се изкачи по каменно стълбище и се озова на открито, във вътрешния двор на двореца.
Тук вече се бяха строили няколкостотин войници от армията й — избрани представители на всички отряди. Един сигурен начин мълвата за онова, което предстоеше да се случи, да се разпространи и до последния орк от ордата на Дженеста.
Войниците бяха строени с лице към забита в земята греда, висока колкото малко дърво. Пред нея бяха струпани снопове изсъхнали клони. За гредата бе завързан облечен във военна униформа орк.
Генерал Мерсадион посрещна Дженеста с дълбок поклон.
— Готови сме да започваме, Ваше Величество.
— Да прочетат обвинението.
Мерсадион кимна на оркския капитан. Той пристъпи напред и вдигна пред себе си пергаментов свитък. С гръмовен глас, заради който му бе поръчана тази неприятна задача, капитанът зачете:
— По заповед на Нейно имперско величество кралица Дженеста свеждаме до знанието ви заключенията на военния трибунал в случая с Крекнер, десетник от Имперската орда.
Всички очи се извърнаха към завързания за гредата.
— Обвиненията срещу споменатия Крекнер са както следва: Първо — че съзнателно е отказал да изпълни заповед, издадена от вишестоящ офицер, и второ, че чрез неизпълнението на тази заповед е проявил страх пред лицето на врага. Трибуналът го намира за виновен по отправените обвинения и постановява да бъде наказан така, както съответства на извършеното нарушение.