Двамата останаха да лежат още дълго, без да смеят да помръднат. Земята продължаваше да се тресе.
Накрая шумът утихна, свличането спря и прахът започна да се уталожва. Страк се надигна, като кашляше мъчително и едва си поемаше въздух. Алфрей се изправи до него.
Тунелът зад тях бе напълно затрупан от пода до тавана. Сред купчината стърчаха няколко дебели, строшени греди. Алфрей вдигна незагасналата факла и се приближи, за да огледа свличането отблизо.
Веднага разбра, че няма да успеят да го разчистят.
— Никакъв шанс — поклати глава Алфрей. — Това са тонове пръст и камъни.
— Прав си, не можем да минем оттук.
— Дали е пострадал някой от дружината?
— Няма как да сме сигурни. Но и те също няма да могат да си пробият път насам. Ах, мътните го взели!
Алфрей въздъхна уморено.
— Е, вече няма смисъл да се тормозим дали тролите са ни забелязали. Отговорът е ясен, стига да не са глухи като дървета.
— Няма начин да се върнем, нито да останем тук, защото свличането може да се разшири. Остава само една възможност.
— Да се надяваме, че останалите ще намерят начин да се оправят.
— Надявам се да ги видим отново. Но не ми се струва много вероятно.
— Двама срещу цялото тролско царство. Шансовете ни не са големи, а?
— Дано не се наложи да ги проверяваме.
Те хвърлиха последен поглед на затрупания тунел, обърнаха се и поеха към неизвестното.
Макар новото амплоа на Хаскеер да не беше кой знае колко забавно, поне вече ги нямаше предишните заядливи подмятания. Седнала недалеч от него, Койла го наблюдаваше крадешком. Настанен удобно върху сваленото на земята седло, той бе зареял поглед наоколо.
Рефдоу се опитваше да закрепи чувалите с пелуцид на най-яките коне. И без това нямаше какво друго да прави. Сигурно и той не гореше от желание да подхваща разговор с Хаскеер. Койла вече няколко пъти бе опитвала да размени две-три думи с него, но получаваше едни и същи лаконични отговори. От друга страна обаче, мълчанието й действаше потискащо.
Ето защо тя почувства нещо като облекчение, когато Хаскеер неочаквано я погледна и я попита:
— У теб ли са звездите?
— Да.
— Мога ли да ги погледна?
Макар невинността да не бе понятие, което по принцип можеше да има нещо общо с Хаскеер, точно сега лицето му изразяваше нещо подобно.
— Защо не? — отвърна тя.
Забеляза, че той я наблюдава внимателно как бърка в кесията си, за да извади реликвите. После протегна жадно ръка. Тя обаче реши, че е настъпил моментът да постави границата, и рече:
— Мисля, че ще е най-добре да не ги докосваш. Не се сърди, но Страк ми забрани да ги давам на когото и да било. Дори на теб.
Беше лъжа, но тя знаеше, че Страк би одобрил. Очакваше Хаскеер да възрази, но не позна. Новият Хаскеер изглеждаше необичайно смирен. Зачуди се колко дълго ще остане такъв.
Койла стоеше с протегната ръка, а звездите в дланта й проблясваха. Хаскеер изглеждаше запленен от загадъчните реликви, като малко, на което са показали нова играчка.
Изминаха няколко минути, но той все така не откъсваше поглед от звездите. Койла отново усети неясна тревога. Вече не се съмняваше, че съзерцанието му може да продължи часове.
— Е, мисля, че ти стига толкова — обяви тя и затвори пестник. След това прибра звездите в кесията си.
Отново неволно забеляза колко внимателно следи Хаскеер всяко нейно движение, а лицето му изразяваше възторг и разочарование.
Пак настъпи тягостно мълчание. Това започваше да й действа на нервите.
— Ще ида до входа на пещерата — рече тя. — Може да се връщат вече. — Съзнаваше, че вероятността за това е малка, но не я сдържаше на едно място.
Хаскеер не отговори, а само я изпроводи с поглед. Койла извика Рефдоу и му предаде същото. След това тръгна, без да бърза, към входа на пещерата.
Когато изкачи хълма, който ги делеше от нея, тя хвърли поглед назад. Рефдоу не се виждаше никакъв. Койла предположи, че е приключил с работата и е отишъл при Хаскеер. Е, нека някой друг потърпи досадното му мълчание.
Обърна се и тръгна към тъмния вход на пещерата. Макар че денят беше слънчев и ясен, тя не можеше да различи нищо в тъмнината вътре. Не долавяше никакво движение, но това не я изненадва. Не очакваше толкова бързо резултати. Реши да остане още няколко минути край входа просто защото не й се връщаше долу. Неусетно се замисли дали този път Страк не бе лапнал твърде голям залък. Спомни си черния кладенец, в който се бяха спуснали Върколаците, и неволно потрепери.