Вятърът пееше над ливадите. Косата пееше. Сините цветове падаха разбъркани, издъхваха. Големият чер бивол, издигнал глава зад купите, гледаше към далечната Черкювска гора. И пред очите на косача се въртяха сините цветчета, едрите рамене на Каля и гърбът на черния бивол. Косата съскаше, тревата падаше изнемощяла.
Не може ли довечера? Нощ когато падне над селото и щурците запеят? Не може ли Жельо да я измъкне през отвореното прозорче, изпод ръката на батя си, както спи. Да я преметне на белия кон и да го съшиба:
— Хой!
Ще лавнат кучетата, ще пръпнат уплашените кокошки по сливите и докато вдигнат олелия, той ще потъне в дълбоката Черкювска гора, дето тропотът на конските копита ще угасне в меката трева. Цяла нощ ще летят на месечина и на сутринта, когато небето се зачерви, той ще спре на една полянка и ще снеме зашеметената си буля на росната морава. Там, на полянката, дето някога нейният баща е разпъвал окърпения катун. Конят ще иде да пасе, а той ще се наведе да види как горят в зори зелените й очи и ще я прегърне, както орелът орлицата.
Конят нека пасе росен!
— Жельо! Жельооо!
Занесеният косач се сепна.
— Тичай насам!
— Какво има?
— Зъм! Тичай де! Олеле, мале, какъв голям! Жельо пусна косата и се втурна. Прескочи откосите, грабна вилата, която буля му беше изтървала.
— Де го? — облещи се косачът.
— Ей там. Източи се в лозинака. Голям, голям като вилата. Слезе под синора! Ела подире ми!
Нагазиха до пояс в некосената ливада. Бърже ги лъхна гореща вълна. Упоителен дъх на билки и цветя.
— Полекичка. Тук гледай. По гърба му има черни точки.
Жельо се наведе, разгъна тревата, затършува.
— Няма.
— Ела подире ми по-надоле, там, където сеното е над гърди… Там трябва да се е скрил… Че ела де!
И тя, като се обърна, погледна го, прошумя и се скри сред високото сено.
Жельо я настигна покорно. Цялата му снага беше изтръпнала. Сърцето му биеше като барабан.
— Къде?
— Тука.
И двамата се озърнаха наоколо. Изведнъж Жельо се хвърли и я сграби. Сборичкаха се и паднаха задъхани в сеното. Каля разтвори широко очи, опъна здравите си гърди, протегна ръце да го блъсне. Жельо я обхвана през раменете и тя се отпусна. Чу се затаен шепот.
— Какво правиш, батьо ти оре зад върбичките?
— Нека.
— Луд ли си?
— Луд!
И той потъна в зеления шум на сеното, в зеления пламък на очите, които го гледаха замаяни.
Един зелен щурец затрака тихичко над тях. Големите ливади угаснаха. Двата сини орли ги нямаше на небето. Те бяха паднали в меката жълта ръж.