— Ами, не си ти! Я се погледни! — заяви доволно Христина.
Ужас! Усещах си потурите, но като погледнех надолу, виждах рокличка и два голи крака под нея.
— Ей, така не е интересно! Не искам да играя така!
— Ааа, уплаши ли се? Урааа! И теб имало с какво да изплаша!
— А, не съм. Ама като отида сутринта на молитва, сигурно всички ще си направят цицини. А отец Никодим — после и мазоли от пръчката… Върни ми обратно образа. Наистина не е приятно.
— Ако не искам?
— Тогава си лягам да спя. Пък ти прави каквото искаш. — Опипах около себе си — сламеникът си беше там. Легнах на него и се завих с чергата презглава.
— Ей, събуди се!… Добре, махам го. Само дето цял ден го гласих… И защо толкова се плашиш да изглеждаш като момиче? На мен пък не ми пука да изглеждам като момче. Нашите така и така казват, че по-добре да бях момче — щяла съм сигурно да бъда по-кротка отсега.
— Ако това ти е изненадата, хич не е смешна — упорствах аз.
— Че какво й е чак толкова? Я кажи, да видим?
— Ами не знам. Не е редно. — Отворих очи, и пак щях да хлъцна. Срещу мен на пода на килията седеше отражението ми и ме гледаше обидено. В последния момент се сетих, че Христина се е докарала да изглежда като мен. Сигурно се беше гласяла да ни размени образите.
— И какво като не е? Редно ли е да разговаряш със самодиви? — Гласът й също беше станал момчешки. И не беше прозрачна — направо имах чувството, че е в килията, и ако се протегна, ще я пипна.
Седнах на сламеника с подвити крака.
— Ти нали не си самодива?… Де да знам. Просто ми харесва да съм момче. По-добре ми е така.
Отражението ми скръсти крака точно като мен и ме изгледа иронично.
— И какво му е по-добрето?
— Амиии… Че не можеш да ме уплашиш, като начало. — Ухилих се доволно.
— Така ли? Като видиш само какво още…
Не успя да продължи. Вратата на килията се отвори с трясък, и вътре връхлетя брат Иларион! Хлопна я зад себе си, и кресна:
— Я да видя аз какво става тук!
Бях си глътнал езика, отражението ми също го гледаше зяпнало и неподвижно. Той обаче се опули, и запрехвърля очи от мен към него, и обратно.
— Какво?… От две-три чашки?!… Петърчо… ти си този левият, нали?
Не позна. Ръката му мина през рамото на изображението.
Христина хлъцна тихичко, бързо замърда с пръсти и хоп — изчезна! Само че след миг се появи пак — този път право срещу брат Иларион. Той подскочи и издаде някакъв странен звук.
Христина изохка, протегна ръце срещу него и замърда пръсти. Брат Иларион понечи да се присвие, но внезапно се облещи — тя започна да се променя, все едно някой меси глина. Кожата й позеленя, лицето й се удължи напред на люспеста муцуна. Докато преброя до три, срещу брат Иларион вече стоеше в дрешките ми зелен триглав гущер колкото мен. Краката на манастирския готвач омекнаха, и той приседна на пода.
— Проклетата клавиатура! — изписка гущерът с гласчето на Христина, и замърда дългите си зелени пръсти към брат Иларион. Той изхърка, отскочи, залепи се за вратата и задраска гърбом по нея, опитвайки се да я отвори, но все не напипваше резето. Гущерът изчезна, и хоп — Христина се появи пак, с бяла самодивска рокля, светеща и леко прозрачна.
— ПО ДЯВОЛИТЕ! — избоботи тя с гласа на триглавия змей, размърда пръсти под носа на брат Иларион, и изчезна отново. Братът подскочи, и диво се заоглежда. Внезапно обаче пред него се появи грамаден мъжага с рижа брада, метална ризница, шлем с рога като на картинките от писанията, и огромна секира. Брат Иларион се оцъкли, вторачи се в рогата на шлема и се притисна към вратата.
— Ква-ква-ква-ква! — заяви ядосано мъжагата и замърда пръсти във въздуха. Секирата в ръката му се заклати застрашително към брат Иларион, който побеля като вар. Мъжагата се втренчи напред през брат Иларион, и внезапно се разсипа на купчина жаби, които заскачаха из килията.
Брат Иларион измуча така, че косите ми се изправиха, и с отчаяно движение напипа дръжката. Вратата хлопна зад него, и чух как краката му трополят бързо по стълбите. След това се чу трясък и глухо изохкване, и после пак бързи стъпки.
Жабите изведнъж изчезнаха. Оглеждах се известно време, но бях сам в килията.
— Петърчо, чуваш ли ме? — прошепна Христина до ухото ми. Обърнах се, но до мен нямаше никой.
— Къде си?
— Тук съм, но не се виждам. Голяма поразия ли направих?
— Как да ти кажа…
— Кой беше това?
— Брат Иларион, манастирският готвач.
— Да каже на свещениците ви ли отива?
— Абе… Не ми се вярва. Пък и да им каже…
— Неграмотник! Изкара ми акъла, и обърках командите. Само да ми падне, така ще го изплаша, че… че…