Татко въздъхна дълбоко.
— А като ви се прияде месо? Или спазвате пости? А какво впрягате, като орете? Такива коли ли? Или пускате машините от под капаците, и впрягате тях? И как им слагате хамутите? А юздите на този кръг ли ги закрепвате?
— Не виждаш ли, че го държим с ръце? — намеси се Христина.
— А тези машини къде пасат? Устата им отдолу ли е? И обикновена трева ли, или някаква метална? Ако е метална, как я косите за зимата?
— Не пасат трева — заяви татко.
— Какво тогава ядат?
— Нищо — подсмихна се под мустак той. — Само пият от време на време. Така са научени.
— А не умират ли скоро след като ги научите да не ядат? При нас обикновено така става. Само на вода — как?
— Не пият вода, а спирт.
— Това какво е?
— Като вашето вино, ама по-силно.
— На тате ще му хареса ли? Другият тате, имам предвид.
— Не знам. — Татко лекичко се изчерви, и погледна майка ни.
— А ще престане ли и той да яде, ако почне да пие спирт вместо вино?
— Както е денатуриран, сигурно доста скоро… — въздъхна тате. — Стигнахме, хайде слизайте.
Измъкнах се от каруцата, и се огледах. Къщата беше на един кат, но май по-голяма от нашата на село. Сигурно имаше поне шест-седем стаи, прецених набързо. Само дето никъде не виждах нито обор, нито кокошарник. Даже куче не се разлая. Уж такава голяма къща — а иначе толкова ли са бедни новите ми родители?
Христина човъркаше нещо по входната врата. Чух изщракване и вратата се отвори. Като влязохме вътре, пак щях да стана разноглед. То не бяха светилници, не бяха врати, дето сами се отварят, не бяха какви ли не стаи и мебели… Спряхме пред една врата, на която имаше нарисувано нещо като чучур на лейка.
— Хайде да се къпете, и по леглата! — заяви татко.
— Къпал съм се преди само месец. Пак ли трябва?
— А зъбите мил ли си ги тази година? — прихна Христина.
— Защо да ги мия? Нали не ям мръсни неща?
— Тук така е прието — обади се миролюбиво татко. — Както в манастира да се молиш.
— Защо?
— Трябва да спазваш хигиена — поучително заяви Христина.
— Тая хигиена някоя от машините ви ли е? И как така се пази с миене? Бяга от миризма на немито, или какво? — Затова, значи, ние нямаме машини, а те имат! Ето каква била работата.
Татко пак извади отнякъде парче плат и си избърса челото.
— Просто се изкъпи, и толкова. Става ли?
— А… не е ли по-добре да не топлим вода сега посред нощ, а да се окъпя утре?
— Хайде, хайде, не се измъквай — усмихна се майка. — Има топла вода. Василе, покажи му банята. И как да се оправи с крановете. И му помогни да се изкъпе както трябва.
— А въшките и бълхите му? — обади се Христина.
— Няма. И вредни бактерии няма. Трансмитерът е настроен да не прехвърля такива неща — обясни татко. — Като апаратурата за лекуване на рак, виждала си я, когато баба беше болна. Това е банята, Петърчо. Влизай.
Крановете бяха страхотна работа! Татко ми каза да внимавам с този за топлата вода, но не се сети да ме предупреди за душа. Отвън Христина щеше да се скъса от смях, като ме чу… Като ми мина уплахът, продължих да оглеждам всичко.
— Сапунът направо е страхотен! Как така не люти на очите?
— Ами така е направен.
— Много е хитър! Сега разбирам как търпите да се къпете всеки месец. Нищо чудно и аз да се науча. С тая топла вода и тия хитри врътки може даже по два пъти месечно да почна.
Татко не отговори нищо. Сигурно го бях впечатлил.
— Това какво е?
— Паста за зъби. Като сапун, но специално за зъби… Пробваш я на вкус ли?
— Като на листа от джоджен. И на още нещо.
— Приятен ли е?
— Много! Може ли да си хапна още малко?
— Пастата не е за ядене, Петърчо. Само за миене е. И… ей, ей! Една туба е малко множко за едно миене!
— Язък! Такова вкусно нещо, и не е за ядене! А нея от машини ли я берете? Или всъщност как я правите? И как сте я вкарали в това? То какво е? Откъде се взима? — Зачоплих тубата с нокът. — Аха! Метално е под боята!… Сетих се! Това са черва от машина! И ги пълните после с пастата като суджуци. Нали? А как колите машини от метал? И как после ги дерете и нарязвате? Не се ли чупят ножовете?
Татко ме изгледа отчаяно.
— Утре ще се занимаваме с въпроси и отговори.
Докато Христина се къпеше, татко ме разведе из къщата. Стаите наистина бяха към десетина — отделна за всеки човек, и още разни други. Даже и отходното място си беше в къщата, в отделна стая. Докато татко не ми показа как го поддържат толкова чисто, мислех, че се шегува. Много исках да го питам какво ли не за всяко нещо, ама на него май не му се щеше. Нищо, утре щях да го разпитвам до насита.