— Ти ще кажеш! — подскочи Христина.
— И как ще стане, ако може да зная?
— Той ще ни настигне бързо. Петърчо, можеш да учиш бързо и много, нали? Както да играеш шах?
— Амии…
— Ето, виждаш ли, татко — може!
— Ако има кой да седи и да учи с него. Нито аз, нито майка ти имаме това време…
— Аз го имам! След училище.
— Глупости. Теб още от първи клас те пускат в следващия само за да не се похабява компютърният ти талант. Иначе нищо не знаеш както трябва.
— Не е вярно!
— А нещата трябва да се учат открай докрай, последователно, точно както е по учебник — продължи татко, все едно не я чуваше. — Ти на времето не щя да си четеш учебниците, че сега ли?
— Ще ги чета, и ще учим заедно с него!
— И ще си зарежеш другото учене. Не разрешавам!
— Няма да го зарежа! Ще уча и двете, ако трябва и през почивните дни!
— Дрън-дрън. Мария, давай да оправяме масата и да тръгваме на работа. Христинините приказки и двамата ги знаем колко струват.
Христина трясна чашата си на масата така, че млякото се изплиска по покривката, и изхвръкна от стаята. Докато преброя до пет, хлопна и външната врата. Мама и татко се гледаха един друг известно време, след което изведнъж прихнаха да се смеят така, че им потекоха сълзи.
— Василе, как ти хрумна? — успя най-накрая да каже мама.
— Елементарно. На Хефест открай време използват енергията на вулканите. А наскоро на Океания правиха опити да оползотворяват тази на тайфуните…
— Какво са това вулкани и тайфуни? Някакви междусветски бедствия ли?
— Е, не чак междусветски…
— Значи сте постигнали повече от Хефест и Океания? И какво са пък те?
— Ще научиш. Да видим все пак дали ще го направи, де.
— Кое?
— Да си научи всичките пропуснати уроци. Като изключим компютърните дисциплини, е учила горе-долу колкото тебе. И като изключим последния месец. Ако не се бях зачудил защо по цял ден чете учебници, никога нямаше да се сетя да прегледам записите в Центъра.
Внезапно ми просветна.
— Значи затова сте ме измъкнали и осиновили? И сте казали на Христина да не казва, че мога да играя шах, точно за да каже? И Съветът да ви накара да… Ама големи сте хитреци!
— Амии… как да ти кажа… — започна татко. — Работата е там, че… всъщност… така да се каже…
— Ти да не си помислиш случайно, че татко ти е голям поклонник на шаха? — усмихнато се намеси мама. — И че винаги е искал да има дете гениален шахматист? И да не вземеш да се сетиш защо Христина толкова мрази шаха? Моля ти се! Съвсем заради друго те измъкна, няма нищо общо с това! — Тя изгледа татко лукаво и пак прихна. Той се изчерви като домат.
— Мария, не е педагогично…
— Петърчо, да имаш да кажеш нещо? Защото татко ти май няма какво.
— Да. Че е наистина добър шахматист.
— Щом може с един ход да взима две фигури ли? — Мама усмихнато погледна татко.
— Три. И да си спази дадената дума.
Татко направо грееше като слънце.
Сутринта мина в ходене по разни места. Направо ми се взе акъла.
За начало, тоя град беше ама грамаден! Татко ми каза, че това била столицата на света, нещо като Свети град при нас. Да, ама като си представям Свети град по разказите на отец Самуил, тая столица тук ще да е поне двайсет пъти по-голяма! Просто ум не ми побираше къде се ражда толкова храна, че да има за всички хора тук. Сигурно я карат от дни път.
Другото бяха сградите. Татко ми показа тази, в която работел — беше като планина. Преброих осемнайсет ката, и въпреки това беше поне три пъти по-дълга и широка, отколкото висока. Не ми се вярва на целия ни свят да има сграда и наполовината на нея. Като казах на татко какво мисля, той ми каза да изчакам малко, докато видя сградата на Научния съвет. Там вече направо изгубих дар слово, чак не можах известно време нищо да попитам, за радост на татко. Не беше по-широк от работата му, ама беше няколко пъти по-висок! Опитах се да преброя катовете, ама като стигнах докъм седемдесет, ги обърках. Горките хора, дето живеят в него!
Улиците бяха пълни с каруци като татковата. И където се пресичаха, някакви светлини показваха кога кой да минава. Така и не разбрах с кой акъл са сложили зеленото да е за минаване, а червеното — за чакане. Нормалните хора чакат зеленото, да узрее, а стане ли червено, хукват. Ама татко каза, че така било прието. Иначе жълтото си беше на мястото.
Таман вече се бях шашардисал съвсем, и дойде ред до лечителницата. Тук й казват медицински център, и е десетина сгради, всяка с по не знам колко ката, бях се отказал вече да броя. Много се чудех защо татко ме води там, след като не съм болен, ама така било трябвало. И после излезе прав.