— А на теб защо ти се смяха, като казах за пиенето? — За всеки случай се поотдръпнах по-далече. — А за каруцата?
Татко се изчерви.
— Ти друго нямаш ли какво да питаш?
— Имам, имам!
Татко хлъцна и ченето му увисна. Стана ми жал за него.
— Какво ще стане сега в манастира? Ще ме търсят ли?
— Записът сигурно вече е готов. Като се върнем в къщи, ще ти го покажа.
На стената отсреща изведнъж се появи изображение на манастирския двор. Десетина монаси се бяха събрали, и оживено обсъждаха нещо.
— Хрумва ли ти накъде може да е тръгнал, Никодиме? И защо? — тъкмо питаше протоигуменът.
— Аз съм виновен — поклати глава мрачно отец Никодим. — Дадох му да чете вчера молитвите за прогонване на самодиви. И сигурно е хукнал да ги пробва…
— Прескочил е оградата отзад, при свинарника! Намерих прясно съборени керемиди — прекъсна го брат Танас. Нисичък, с оплетени сиви коса и брада и шарещ поглед, той беше манастирският пазач. — Да взимаме кучетата и да тръгваме по следата!
— Повикахте ли Андроник? Ще му е полезно да се поразходи. От оная история насам не е показвал нос от манастира.
— Болели го краката, отче. Не е добре човекът.
— Че не е добре, всички го знаем! И като му назнача един месец пост и молитва, бързо-бързо ще се оправи. Хем и на краката му ще поолекне. Ама нали отец игуменът ни е мека душа… Хайде тръгвайте, не губете време. Ако Петърчо са го стигнали вълци, и се е качил на някое дърво…
Стана ми жал, като гледах отец Геласий — непрекъснато тичаше и гледаше под всеки храст и зад всеки шубрак. Като влязоха в гората, почна да оглежда пътем и клонака на дърветата, но два пъти се спъва и пада.
— Така само ще си счупиш главата, Геласие — посъветва го брат Иларион.
— Ти като не смееше да влезеш в килията на Петърчо сутринта аз казах ли ти нещо? — заяде се отец Геласий. — А като после погледна и под сламеника му?
— Надали ще е по дърветата, Геласие — намеси се отец Никодим. — Кучетата ще го надушат. Иларионе, вземи по-добре някой прът и прерови вирчетата по рекичката.
Брат Иларион отчупи един дълъг клон, отиде до най-близкия вир и заръчка из него. В следващия момент обаче до него във водата плесна жаба, той я погледна и отскочи с писък. Всички наоколо го зяпнаха, след това се заспоглеждаха. Отец Никодим се почеса по главата.
— Остави тоя вир, в него и заек не може да потъне… И в този също… Виж онзи надолу, по-големия. Влез вътре де, от какво те е страх? От жабите ли?
— Няма защо, отче Никодиме — оправда се набързо брат Иларион. — Не виждаш ли, че няма и един лакът на най-дълбокото място? Всичко се вижда и така…
Единственото, което откриха, беше как следите ми свършват насред брода — и как през него минават следи от двуколка и отпечатъци от цървули, които после се изгубват по пътя.
— Минали са оттук по същото време, когато и той — заяви отец Никодим, докато оглеждаше внимателно следите. — Сигурно са го качили на двуколката. А оттук за съвсем малко ходене са на Милославовския кръстопът, оттам може да са тръгнали накъде ли не, и следата е отдавна разнесена. Лошо — така кучетата няма да могат да го открият… Е, поне не са го изяли вълците.
— Че къде толкова далече може да са го откарали? — попита Геласий. — В Патриаршията няма кой да го приеме, и да не ни извести веднага. Бас ловя. А най-близките анатемосани са на поне десет дни път с кон оттук.
— И при тях да е, пак ще се чуе — отбеляза отец Никодим. — Най-много до година ще се разхвалят с това колко добре са го гледали, колко са набожни, и как заслужават прошка. Ако и толкова го изтърпят…
Когато групата се върна в манастира, отслужиха специално служба. След това пиха по чаша вино за моя живот и здраве. Брат Иларион отначало отказа.
— За здравето му ли не искаш да пиеш бе, Иларионе! Я стига си ми се правил на светец! — скара му се протоигуменът. — Засрами се!
— Аз, отче, повече никога! Ама никога, за нищо на света!
— Да, да, знам. Това шестият път ли ти е, когато спираш да пиеш? Или седмият?
— Ама наистина, отче! Кълна се!
— А пък Андроник наистина е видял самодива в килията си, и се кълне. Я стига си правил фасони, ами пий!
Ръцете на брат Иларион трепереха, докато пиеше. Отпиваше внимателно по глътчица, и след това внимателно се оглеждаше наоколо. Протоигуменът го забеляза и се намуси, но не каза нищо. Добре, че не видя как по едно време брат Иларион се огледа тихичко и бързо лисна чашата под масата.
Така и свърши записът.