— Обичай, Петърчо. Традиция.
— Какво е това Мидгард? — продължавах с въпросите аз.
— Свят като нашия и вашия — обясни Христина. — Много красив. Ледове, фиорди, океан… Живеят примитивно, както преди не знам колко време се е живеело в Северна Европа, но не са се затворили като вас, охотно общуват с всеки.
— И също имаме общ произход, нали? Познава се по езика.
— Гунар говори над двайсет езика — усмихна се мама. — И всичките така добре, доколкото знам. Нашия научи, докато беше на гости на чичо ти Ангел Братоев по-миналата година. За две седмици. Да имаш нещо да кажеш, Христинче?
— Чичо Гунар, защо сте толкова умен? Някаква генетич…
— Христина, ще закъснееш за училище! — сряза я мама.
— Свикнали са…
— Да, Христинче — отговори спокойно Гунар. — Наследствена увеличена конективност и динамизиран метаболизъм на невроните. И не се обиждам, когато ме питат за това, драги майки и татковци. Нищо, че не го харесвам.
— Гунар иска да е като всички — поясни тихо мама. — Много пъти са му предлагали да стане вожд, винаги е отказвал. И Аугментираните го каниха да стане като тях — отказа им. А те рядко канят някого по своя инициатива.
— Само дето няма нищо против да помни и щрака като дявол — заядливо отбеляза татко. — И да цепи с хвърлена брадва кибритена клечка от двайсет метра разстояние.
— Зъл викинг страшно ядосан от лоши думи! — изрева мъжагата така, че чашите по масата издрънчаха. Хвана татко за раменете и го вдигна от пода. — И сега убие тебе и окачи на слънце да съхне, ако ти не плаща откуп! — Смигна ми. — Откуп много игри на шах с голямо малко шахматно чудо! — Пусна татко. — Е, за много няма време. След два часа потеглям обратно. Но не преди да съм се видял с чудото.
— Само вместо с чудо да не се видиш в чудо — поклати глава татко. — Христинче, включи шахматния проектор! И бягай след това на училище!
Христина бързо включи призрачната шахматна дъска и подръпна Гунар за ръката:
— Чичо Гунар, можете ли да ни помогнете? На Петърчо ще му е страшно трудно да научи всичко, което трябва да знаем ние. Има ли някакъв по-лесен начин?
Татко се усмихна иронично и кимна на мама. Тя обаче бързо прехвърли поглед от Христина към Гунар. Изглеждаше малко неспокойна.
— Разбира се, малко компютърно чудо — отговори след миг забавяне Гунар. — Познавам една жена от моя свят, която загуби паметта си след тежка болест, и не можеше да я възстанови. Излекуваха я точно тук, при вас — научиха я на всичко нужно със специална машина за ден-два. Но не знам дали ще разрешат Петърчо да се обучава така.
— Ще проверим — усмихна се дяволито Христина и излетя навън.
— Смъкнах изображението от церемонията по награждаването — обясни Христина, докато вечеряхме. — Само исках да се изфукам пред Петърчо в какво мога да се превърна.
— Не ти ли беше жал за… брат Иларион ли беше, Петърчо? Ще те закарам някой път в Центъра да те превърнат в жабче. Истински — заяви мрачно татко.
— Нали е забранено?
— Специално за теб Съветът ще разреши охотно. Ще си отложи другата работа, за да го разреши.
— А на теб не ти беше жал за брат Иларион, когато Петърчо те пита какво ще стане, ако брат Иларион се опита да събуди холоизображението му!
— Не ми се вярва да дойде чак догоре.
— И на мен не ми се вярваше!
— На мен не ми се вярва откакто на теб не ти се вярваше!
— Татко, а не обидих ли Гунар? Не трябваше ли да му дам някоя игра? — намесих се аз.
— Щеше да усети. Пък и нали те би първата? А втората едвам успя да му измъкнеш реми.
— Ама на третата той едвам успя да измъкне. А четвъртата… Уморил ли се беше?
— Не. Ти ставаш все по-добър. Странно е, че не го усещаш.
— Определиха ли генетиците каква е работата? — попита мама.
— Пълна каша. Определено има силно изявено независимо мислене, и то е помогнало. Има избила и малко шизоидна наследственост, и още разни неща. Феноменален е като комбинаторика, но е му е сериозен проблем да се оправя в социални отношения — кое е важно, и кое не… И ензимите от АТФ-цикъла са на горна граница на нормата, не е ясно от какво. Обещаха да направят пълен генетичен модел, но не са сигурни дали и той ще даде нещата докрай. Тоя Ортодокс е истинска генетична каша…
— Вече е все едно! — гордо заяви Христина. — Говорих днес с психолозите от Централната лаборатория, за обучаването на Петърчо, и те обещаха да проверят какво може да стане до седмица.
Мама примига, а татко се опули така, че се уплаших да не му паднат очите в чинията.
— Разрешили?! До седмица?! Да не са те объркали с председателя на Съвета?
— Предложих да им помогна, ако имат работа и не могат по-скоро. Те не се сещаха да имат нещо като за мен, но им обещах поне да им прегледам компютрите…