— Твой ред е да куцаш — заяви кръвожадно Христина. — И не задавай нетактични въпроси!
— Нищо нетактично, Христинче — намеси се Отговорникът. — Наистина съм на много години… — Той внезапно спря на средата на изречението. На вратата беше застанала мама. Погледът й можеше да накара и околийски владика да си глътне езика и да отстъпи. Че май и митрополит даже.
Погледаха се известно време. Накрая тя заяви:
— Имахме някаква уговорка.
Христина зяпна.
— Можем да поговорим насаме — отговори спокойно гостът. — Нека първо обядваме.
Докато мама сервираше, Христина остави нещата си и се преоблече. Обядът мина в пълно мълчание. След него мама и Отговорникът тръгнаха към стаята й. Още преди да са влезли, Христина ми изшътка и ме повлече към своята стая. Притвори вратата плътно и бързо включи компютъра си. На него се показа стаята на мама. Двамата с гостенина седяха и се гледаха безмълвно.
— Докато се преобличах, се обадих от нейния компютър на моя и оставих отворена връзката. Така можем да ги следим — поясни Христина.
Аугментираният измъкна от джоба си и подхвърли на мама нещо като бобено зърно. Тя го перна обратно, то отскочи от стената, след това от вратата и тупна в кошчето за боклук. Не бях подозирал, че е толкова ловка.
— Все същата бунтарка — поклати глава той.
— Имахме уговорка, татко.
Очите на Христина щяха да изпаднат. А и аз си глътнах езика.
— Спазвам я. Нито ще те карам да се връщаш, нито ще агитирам децата.
— Тогава?
— Да проверя някои неща за Петърчо. Част от работата ми е.
— Имаш други начини. И не си по шаха. Пак някоя мръсотия! Посмееш ли да ги намесиш…
— И мои внуци са — каза тихо Аугментираният. — Успокой се. На твоя страна съм.
— Била съм Аугментирана, знам колко мога да ти вярвам.
— Наистина съм… Имам още половин час. Може ли да изиграя още една-две игри с Петърчо?
Мама кимна. Отговорникът стана и излезе от стаята. Христина бързо махна изображението на компютъра — миг преди вратата на нашата стая да се отвори, точно в момента, когато мама избухна в плач.
— Нещо интересно ли гледахте? — усмихна се широко Аугментираният.
— Спортни новини — заяви с преиграно отвращение Христина. — Тъкмо се чудех какво да включа вместо тях.
— Може ли да е дъската за шах? Искам да се пробвам пак.
— А откъде разбрахте, че съм тук? — попитах аз.
— Нямаше те в стаята ти, и се сетих.
— Че кога го видяхте? Като си Аугментиран можеш да го провериш и без да идеш до стаята ли?
— Аугментираните могат много неща — отговори безгрижно чичкото.
Изиграхме още четири игри. Внезапно на средата на играта Отговорникът се сепна:
— Олеле, закъснях!
— Нали нямате началник, който да ви се кара? — учуди се Христина.
— Колегите ще се мусят. Трябва да използвам личния ми трансмитер, за да стигна навреме, а той от няколко дни работи все по-зле. — Аугментираният заровичка из джобовете си.
— Какво му е? Да не останете наполовина тук?
— Няма как. Или сработва, или не. Но все по-често отказва. — Той измъкна отнякъде малка металическа кутийка. — Преди два дни пък ме прехвърли не на който свят трябваше.
— Как се управлява? — огледа кутийката Христина. — Не виждам…
— През комуникатор, като тези, с които Аугментираните общуват помежду си. Съжалявам, но съм закъснял. Приятен ден!
И… нищо не стана. Аугментираният стисна зъби и погледна кутийката. Нищо. Той затвори очи и лицето му се напрегна. Пак нищо.
— Да го вземат мътните! Вече изобщо не мога да му разчитам!
— На ремонт ли ще го дадете? — попита Христина.
— Не се поправят. Ще си взема нов. — Той хвърли кутийката в кошчето за боклук под масата и излезе бързо от стаята. След няколко мига външната врата хлопна.
— Значи дядо ми е Аугментиран! И е Отговорник на Възела! Урааа! — подскочи Христина. — Така ще… — Тя спря насред думата, срещнала погледа на мама откъм вратата.
— Ще тичаш да станеш Аугментирана ли? — Очите на мама бяха сухи, и много внимателно гледаха ту Христина, ту мен. — Хайде! Върви, де! Няма да те спирам.
Христина се присви и премига. След това се замисли. Накрая вдигна поглед:
— Мамо, защо си се отказала да бъдеш Аугментирана? Честно.
— Надали ще го разбереш, Христинче. Може би ще успееш по-добре след време.
— По-добре да го знам сега, дори да не го разбирам.
Мама се поколеба малко, след това влезе и тихо седна на леглото с наведена глава. Когато я вдигна, в очите й пак имаше сълзи, но гласът й беше спокоен:
— За Аугментираните ние сме като любими домашни животни — обичани, обгрижени, но без право на истински свой избор за нищо. Направляват развитието ни, създават полезни и нужни качества у нас, но не ни питат дали го искаме. Носят отговорност за нас, но не ни оставят ние да я носим за себе си. Някои от тях го смятат за естествено, други имат по-малко или повече угризения… Аз не можех да го приема. Нито да му попреча. Накрая се разбунтувах и се отказах от аугментациите.